последните си капки дъжд
безбрежен океана сливаше с него
и сякаш образуваше се път.
Зад мен на хълма виждах друго
море от кълнове, трева,
а вятъра полюшваше косите ми
и някак си разгръщаше света.
Бях някъде петнадесетгодишна,
сочен плод преди да е открит
дива , ненаситна, необятна
говорех на гората с горския език.
Живеех някъде до Камелот
и брат ми бе признателен на краля
бе строг към себе си и много горд
фанатично предан на идеята.
Получи посвещение в рицар
реши да следва своето сърце,
а то зовеше го далеч от мене
и трябваше да тръгне призори.
Страхувах се , ужасно се страхувах
някой да не го рани
сираче бях и само той се грижеше за мене.
Приготвих го и скрих сълзите си.
.......................................................
Измина време, минаха години
отново там на онзи дивен хълм
пристигна рицар и от коня слезе
и на земята той се поклони.
Целуна я и дълго гледа
с поглед дири своята сестра,
земята бе я приютила 
пронизана в сърцето от стрела.
И се закле, че ако има още, някога
ще бди над нейния живот
дърво на хълма посади 
и клоните разказват още
за братската любов.

Маргаритка Симо