Затъваме  в някакъв проблем, гърчим се от безсъние, изплакваме езера от сълзи, за кой ли път откриваме Бог, молим му се, проклинаме го, пак му се молим...Колко пъти сме се питали ”Защо аз, защо точно на мен?!!”. Правим маневри достойни за световни войни. Говорим с приятели, говорим дори с неприятели. Спираме да говорим. Заключваме се в себе си. Самосъжаляваме се. Мозъкът ни се превръща в желе, неспособно да оценява ситуации и взима решения. Ядем от нерви, пием от нерви, пушим от нерви, мислим от нерви, вътрешно бавно се самоубиваме...

          Очакваме някой да ни подаде ръка, някой да ни даде решение, някой да ни забележи, някой...После не очакваме, никой. Издигнали сме  планини около себе си. Изгорили сме мостовете, най-вече тези към самите нас.       

      Спрели сме да приемаме себе си такива каквито сме. Подценили сме се, уплашили сме се, унизили сме се, забравили сме се. Дали сме право на някой друг да ръководи живота ни, да решава вместо нас. Душата е започнала да крещи, но в хаоса на мислите не можеш да я чуеш. Щом страда Душата и тялото започва да  страда и предава послания чрез болестта.

     А всъщност, решението през цялото време е било пред очите ни, толкова просто и съвършено, като самите нас. Заслепени от болка и неудовлетвореност не сме видели очебийното. Колко пропуснати дни и нощи. Пестили сме за какво ли не, а сме разпилели живота си без да приемем себе си, без да си дадем любов и разбиране, съпротивлявали сме се с цялата си сила да оценим величието на Духа в нас!!!