Злото излезе от кристалния череп, като дух от бутилка и тръгна към нея. Стори й се с глава на чук. Инстинктивно затвори очи и …видя как тичаше по едно зелено поле, беше окървавен и държеше в ръцете си чук или секира, бягаше и удряше противника, трошеше де каквото свари, глави, колене, полето беше осеяно с трупове. Беше индианец, млад и жилав, с червеникава  кожа, дълга смолиста, сплъстена от кръв коса стигаща до раменете му, изрисуван с ярките цветове на войната и се носеше  като вятър напред.

    Отърси глава и a се втренчи в кристалния череп, за бога какво ставаше?! Беше  ходила на курсове в една езотерична школа, името на която я привлече като магнит и стана една от най-редовните посетители на медитации и всякакви други събития. Един ден тукашния водещ й каза, че е удивен от това, че идва изпълнена с енергия, но си тръгва направо празна след  медитация. После чу, че името на школата е отнето и тя се преименува. Един от херметичните принципи гласи „Каквото горе, такова и долу „. Замисли се какво се случва.Създателят на школата беше чужденец с интересно минало. За някои от курсовете идваше лично да ги обучава. Тукашният му представител започна да се държи странно. От момчето със светло-синя кристална аура не остана и помен. Инстинктивно усещаше, че трябва да се махне от там, да бяга, но някаква невидима сила я задържаше. Когато купи черепа, тя го обожаваше, беше голям , колкото два юмрука и  си представяше как в него е отпечатано знанието за света. Имаше легенда, че по времето на Атлантида цялото знание за Земята е сложено в 12 черепа и след това те били разпръснати в различни краища на света.

     Мина време, тя успя да напусне школата с усилие на волята и постепенно се изолира от всички и всичко, усещаше някакво ограничение, което не й позволяваше да премине през него. Черепът вече беше започнал да я плаши. Един ден го взе и го зарови на едно място в парка. Седя там цяла зима и един тих глас започна да я зове, да отиде и да си го вземе обратно. Реши, че земята го е прочистила и го върна в дома си.

     Животът продължи, чувстваше се като в транзитна зала, в която седеше и не пътуваше на никъде. Толкова много възможности, а тя като прикована не помръдваше от там.Връщаше се назад във времето явно, за да приключи това-онова. Един ден замина, ей така замина и се срещна с нови хора, после и с други. С новите си приятели имаше дълго минало в едни други времена и светове. Един ден ги покани на гости и им показа черепа, а те видяха демона в него, който бе невидим за нея. Дарът отива при този, който е платил за него, а тя беше платила  богато.

     Това беше края на демона и на влиянието на онзи учител, който се представяше за самата светлина, а  бе  черен маг. Една поговорка гласи, че рибата се вмирисва от главата. Така се случи и с тази школа.

 Иначе погледнато, плати за собственото зло, което бе причинила като индианец воин, трошейки с чук черепи и крака и един невидим процес, който свързваше два толкова отдалечени от времето свята се нулира и завърши.

     Сега в короната й от познание вече имаше една черна перла, която й напомняше за омиротвореното зло.