Тръгнах да си търся ангел. Ей така, както си седях, изведнъж ми се прииска да си имам. Ма какви ангели само са пуснали! Първо видях един с крила/ не че другите нямат/, едни такива пухкави трептяха от полъха на вятъра, ала  лицето му замръзнало, не ставаше. Следващият  носеше свещ в ръката си, сигурно за да усетя топлината, но пък много мъничък беше, мен към голям ангел ме влечеше. И не щеш ли , ето ти голям ангел. Господи какви крила имаше, по-големи от него самия, лицето му едно  уж бяло и празно, а сякаш замечтано. Ангелите нямат пол, ама този беше момиченце, всъщност млада жена. С дъга бяла рокля все едно булченска, а косите й до кръста спуснати, като на самодива. Имаше си и перлено герданче, но странно, беше закачен с две щипки на едно въженце и капеше вода от него сякаш някой тъгуваше по изгубената си мечта. Дълго го гледах. Даже го докоснах  с ръцете си и не знам как, но и аз заплаках. Прекрасен ангел, но не искам моя да ме натъжава. Моят ангел трбява да сияе отвсякъде.Тъкмо си го помислих и хоп един кристален, направо сияещ, сякаш дъгата се оглеждаше в него. Много скъп ми се видя и се приземих бавно на земята.После се появи един много сладък, беше притиснал молитвено ръце до гърдите си, очите му затворени, крилата му сребърни, а робата му синя.Ама аз  искам моя ангел да е целия в бяло. И тогава го срещнах.Беше моя. Ефирно се люлееше на люлка от  лаврови клончета. Ей така, както се реят  мислите. Беше целият в бяло, дълги коси сякаш посипани със злато, а по лицето му- лунички. От където и да го погледнеш, все мене гледа. Мона Лиза в ангелски вид. Е, тук вече цената нямаше значение. Вдигнах очина нагоре в благодарност и онемях.Цялото небе беше покрито с перести облаци, сякаш безброй ангели бяха разтворили криле над мен.Господи, колко много ангели! Как не ги забелязах по-рано?!