Затъваме  в някакъв проблем, гърчим се от безсъние, изплакваме езера от сълзи, за кой ли път откриваме Бог, молим му се, проклинаме го, пак му се молим...Колко пъти сме се питали ”Защо аз? Защо точно на мен?” Правим маневри достойни за световни войни. Говорим с приятели, говорим дори с неприятели. Спираме да говорим. Заключваме се в себе си. Самосъжаляваме се. Мозъкът ни се превръща в желе, неспособно да оценява ситуации и взима решения. Ядем от нерви, пием от нерви, пушим от нерви, вътрешно бавно се самоубиваме...Очакваме някой да ни подаде ръка, някой да ни даде решение, някой да ни забележи, някой...После не очакваме никой. Издигнали сме  планини около себе си. Изгорили сме мостовете. Най-вече тези към самите нас. Да продължавам ли?     

     А всъщност, решението през цялото време е било пред очите ни, толкова просто и съвършено, като самите нас. Заслепени от болка и неудовлетворение не сме видели очебийното. Колко пропуснати дни и нощи. Какво разсипничество на живот. Пестили сме за какво ли не, а сме разпиляли живота си.....