От години пред блока ми минава един циганин с колело. Колело, е твърде претенциозна дума за това което кара, но както и да е. Завързал е на багажника една пластмасова касетка и обикаля по кофите за железа.Сигурно има хиляди такива в София и той  щеше да бъде просто един от тях, но  е различен, винаги си свири някаква мелодийка с уста и излъчва щастие.Нисък, плешив със  сламена шапка достойна за някое бостанско плашило, дебеличък с кръгло коремче, с дрехи, на които отдавна не можеш да разбереш цвета, зиме - лете, студ-пек, той си пее.Като види боклук около кофите го събира. Може да те попита дали имаш железа за изхвърляне, с усмивка разбира се. Хората свикнаха с него и често го викат да му дадат  нещо от неговия асортимент.

  Всеки ден по улицата се сблъсквам с навъсени хора, с тези отровните, дето целия свят им е виновен за нещо си и щастието им е избягало сигурно в дън горите тилилейски. А този циганин е голяма работа,  намерил  е щастието си и си го носи със себе си, където и да е, защото то е състояние на Духа.

  Докато го описвах в съзнанието ми изникна смеещия се щастлив  Буда. Дали пък не е той, а?!!!