Не познавам страх,

който да не дава сила

и край, който да не е начало...

 

В този живот срещнах много хора, дървета и облаци. Обикалях по света със самолети, кораби, коли. Пътувах с мисълта си. Бях на няколко континента, острова и полуострова. Гмурках се в морета и океани, веднъж скочих с парашут. Влизах в пещери, катерих върхове, наслаждавах се на водопади и езера. Качих се на Империал стейт билдинг. С Джон Ленън заедно написахме стих. Видях Стоунхендж и кръглата маса на крал Артур. Срещнах бедуини и миражи в пустинята Палмира. Минах под Ламанша. Летях по пистите на Без Бог, Мечи чал с Вивалди с четирите му годишни времена. Махнах се от ъглите, в които се бях натикала, защото Съществуването е кръгло. Вадех морски таралежи от стъпалата си, седях омагьосана пред красотата на морските анемонии. Хранех гълъбите на прозореца си. Бях в спалнята на Ричард Лъвското сърце в крепостта му Крак де Шевалие, но него го нямаше. Сънувах как летя, хората отдолу ме гледаха, а аз се чудех защо и те не летят. Къпах се в морето в пълнолунна нощ. Говорех с дървета и камъни, срещах една Нимфа дори. Нелегално преминах Ливанската граница. Стрелях с лък и с копие, яздих кон и карах колело, но без рамка. Нарисувах гора с лилави дървета, две жирафчета, Светлината и няколко къщи. Веднъж нарисуваха мен. Излекувах това, за което другите казваха, че е неизлечимо. Видях английската кралица на два метра от мен. Посрещах изгреви и залези, някъде 740 пълнолуния, преживях земетресения и наводнения, падах и се изправях. Пих вино на Монмартър, видях Мона Лиза ”на живо”. Обичах или си мислех, че обичам, обичаха ме или мислех, че ме обичат, имах срещи и раздели, плаках и се смях. Бях дъщеря, съпруга, любовница, приятелка и позната. Родих две деца, а те родиха своите деца.

И всичко това е така и знам, че има още.

 

Разбрах, че нищо не разбирам

Беше преди около 30 години. Бях в Сирия в един град на Средиземно море, Тартус се казваше. В това време Сирия беше прекрасна страна и аз с много любов винаги си спомням за нея. Изпратиха ни там в една клиника и собственика й се оказа завършил в България и говореше български, даже жена му бе българка. Той тъкмо си тръгваше, когато пристигнахме, но като ни видя и разбра какво се е случило, сложи ръка на рамото ми и каза”Всичко ще се оправи”. Бях загубила много кръв, бях останала без сили, доверих се и се оставих в ръцете му. В някакъв момент се видях отгоре. Наблюдавах какво се случва в стаята. Бяха ме извели от операционната и около леглото ми се бяха скупчили той, една сестра и мъжа ми. Аз ги наблюдавах много учудена в едно състояние, което никога не съм усещала в земния си живот, такава лекота и пълнота и си казвах”аз умрях, толкова е хубаво, защо ме връщате”. В този момент се сетих за децата, които бяха още мънички и усетих как живота влезна отново в мен. Вече не се виждах и се опитах да раздвижа ръка или крак и с мъка отворих очи.

Това мое първо излизане от тялото ме удиви. Тогава разбрах, че нищо не разбирам.

 

Време-пространството

Мисля, че е изкривеното разбирането за време-пространството и така е разделено на две отделни части, време и пространство. Или това тук в това измерение е така. Веднъж по време на медитация това ми се показа в картина, за да мога да го разбера, макар и бегло. То беше нещо като пясъчен часовник и в мястото, в което се прищипва пространството е времето, това прословуто Тук и Сега. Всичко съществува едновременно във време-пространството и с насочване на мисълта си можеш да достигнеш до него стига да си приключил урока с дуалността. До тогава човек се затваря само в един живот и завесата, която скрива цялото Съществуване е непроницаема. После милиметър по милиметър, започва да се отваря и виждаш един невидим до сега свят.Черпиш знание от него и бавно се разкрива магията на Съществуването.

Мисля си, че в един и същи ден живеем всичките си животи. Съществуваме едновременно във всички измерения и нещата се случват в един и същи миг.

 

Силата на мисълта

Инструментът, който ни е даден в живота е мисълта.Тя е твореца.Силната и концентрирана мисъл, е силна концентрирана енергия. Съзнанието твори формата, а не обратното. Докато човек се учи, се нуждае от доказателства и аз ще ви разкажа за едно такова.

Живея до Борисовата градина и почти всеки ден се разхождам в нея. Влизам там, от където влизам и поздравявам Девите. Понякога им махам с ръка, понякога ей така наум, няма значение. Понякога някое клонче точно пред мен се разклаща и навежда за поздрав, понякога не, няма значение. Понякога започва прожекция на черно-бял филм по кората на дърветата, сътворен от клоните и листата им. Виждала съм образа на Йоан Рилски, на Ел Мория, на птици и какво ли не, съвършено изваяни от светлосенките. Един ден вървейки си по една пътечка, си помислих „Ей, вече толкова години се разхождам из парка и една мишка не съм видяла”. Помислих си го защото ме е страх от мишки(вече знам, защо). Едно, две, три, най-много толкова и рунтав мишок мина на 50 сантиметра пред краката ми и се мушна в една дупка. Е, ако някой можеше да снима физиономията ми в този момент сигурно много щях да се забавлявам и до ден днешен. Като премина шока, започнах да се смея на глас. Сега вече знам кой стои зад тази игра. Тази Дева определено си беше майтапчийка, но все пак внимавайте какво си мислите, докато смятате, че никой не ви чува.

 

Спомени от минали животи

От някои мои животи си спомням само мигове, а други в пълнота. При всички случаи, за да се разкрият пред мен се комбинираха с усещания, видения или просто знаех, че е така. Съществуването ме обсипа с тези дарове и аз сега ги споделям с вас.

Всичко това се случи на Земята и в това човешко тяло. Разбрах неговото съвършенство, разбрах как работи до предела на моите познания, а над тях има толкова, толкова много. Нямам достойна дума, която да изрази перфектността му, макар, че виждаме по-малко от 1% от електромагнитния спектър, чуваме по-малко от 1% от акустичния спектър и имаме 46 хромозома, с два по-малко от картофа. Все пак то е гениално, отразява всяка наша мисъл, дума, действие и я превръща в наша действителност. Реагира на всичко и ако ни изважда от хармония, чрез неразположението и болестта, то е за да ни съобщи какво не е наред. Когато се научим да разбираме тези съобщения, животът започва да прилича на игра, в която всеки ден научаваме още и още. Живеем потопени в безпределното Съзнание на Всичко което Е и черпим от него толкова колкото нашето развитие позволява. Виждаме това, което знаем и чуваме това, което разбираме.

Така е в живота, ограничаваме собствения си свят до там, докъдето стига познанието ни и отричаме всичко останало, а навън от нас или навътре в нас има един безкраен свят, който очаква да бъде открит. Имам една любима история и ще ви я разкажа.

Христофор Колумб прекосил Атлантическия океан и достигнал бреговете на Америка с три кораба и екипаж от 90 души. Когато приближили бреговете, заради плитчините, те оставили корабите си и с лодки стигнали до брега.Тогава местното население започнало да им се кланя като на Богове.Те идвали от Голямата вода, а от там само Бог можел да дойде. Моряците запалено с жестове им обяснявали, че корабите им са малко по-навътре от брега. Никой не виждал нищо! Вечерта шаманът на племето повикал духовете на прадедите си и ги помолил да му покажат има ли нещо в Голямата вода. Каква била изненадата му, когато пред вътрешния му взор се заклатушкали три прекрасни кораба. Разказал на племето си какво е видял и на сутринта вече всички ги виждали.

Виждате ли как съзнанието уплътнява енергията и твори формата. Просто един от начините на изразяване на съзнанието е чрез материята.

 

Можем да отричаме нещата, които не виждаме, но можем и да си позволим да се доверим на тези, които го правят. Аз и до ден днешен не виждам как дишам, как се разширяват дробовете ми поели глътка въздух, който също не виждам, но знам че е така. Въпрос на избор.

 

Дойката

Един от първите си животи видях в очите на една жена, която срещнах на един семинар на ученик на Друнвало „Навлизане в сакралното пространство на сърцето”. Тя беше моя дойка и с много любов се грижеше за мен. Беше мулатка и имаше голям пепитен тюрбан на главата. Беше загубила собственото си дете и ме гледаше с любовта отредена за него. Никога няма да забравя тези топли и изпълнени с любов и светлина кафяви очи.

Благодаря ти миличка, обичам те.

 

Светлината

Влезнах в Сакралното пространство на сърцето. Озовах в тесен тунел, буквално лежейки се придвижвах по него, бях с бял шал на главата и с тъмни очила. В края се виждаше СВЕТЛИНАТА. Когато достигнах там усетих мекото й излъчване, плътна, нежна и някакси силна, жива и още много неща, за които нямам думи. Всъщност думите нямат значение. Аз я видях в сърцето си.

Един друг път, бях заведена при нея, но този път отвън. Усещането за пълнота е невероятно.

 

Стрелата

Болеше ме гърбът в една точка някъде по средата. И видях как една стрела се заби там в гърба ми аз паднах на колене. Бях селянче в някаква далечна епоха, с кафяви дрешки и калпаче на главата. Извадих стрелата и болката спря.

 

Монах

Видях себе си като монах, слаб и висок с кафява дреха привързана на кръста с връвчица и качулка на главата.Краката ми бяха обути в нещо като сандали и ходех върху някакви големи плочи от бял гранит. Небето беше синьо, без облаци и слънцето светеше много силно.

 

Медните скрижали

Пред погледа ми се сменяха, като на филмова лента, медни плочи написани на език, който не познавам сега, с много извивки. Медни скрижали. Още не знам значението им.

 

Писането

Не знам от къде се появи. Преди повече от 20 години, в главата ми нахлуха стихове. Съчинявах си ги, после ги забравях, после нещо ме караше да ги записвам. Записвах ги и после смачквах и хвърлях листа. След това започнах да ги записвам в един тефтер. После трябваше да излязат на бял свят и така се родиха две стихосбирки. После написах една малка „Здрава книжка”. Публикувах в сайтове за художествена литература, в блога ми.Сега пиша и това. Нещо ме кара да го правя и аз му се подчинявам с любов. Всеки има да прави нещо на тази Земя и аз докато се чудех какво е моето, пишех.

После моя приятелка ме видя как правя същото и в едни по-далечни времена, някъде в древна Гърция или Рим и после 18-19 век в Европа.

Е, значи продължавам да пиша!

 

Аватар

Гледали ли сте филма „Аватар”?! Аз още не бях го гледала, когато през вътрешния ми взор премина едно такова синьо и искрящо същество. После когато гледах филма, направо изумях.

Имаше момент, в който много исках да знам от къде съм.Тогава един глас буквално изкрещя в главата ми „Сириус”!!!

Сега мисля, че ние добиваме опитност и се развиваме на различни планети и сме звездни същества по произход.

 

Египет

Никога не съм ходила в Египет физически в този живот, но често посещавам пирамидите особено Голямата пирамида, в така наречената зала на фараона. Лягам върху каменния саркофаг. В етерното тяло на пирамидата на нейния връх последния камък, който я затваря е пирамидален кристал. Виждала съм го в червено и бяло-жълтеникаво. Не знам по какъв път, но една светлина минава и достига до саркофага и се разстила върху горните четири чакри, като възпроизвежда част от жезъла на Птах с името Джет. Мисля, че така се получава космическо активиране на съзнанието. Като стана дума за жезъла на Птах, той е от три части -Анкх, Уас и Джет. Това, което мога аз да кажа е, че това са трите стълба за достигане до висшето т.н. Божествено съзнание.

Никога преди това не бях чувала името Имхотеп. Един ден то така силно зазвуча в главата ми и аз влязох в интернет и разбрах кой е, четох книга за него. Не знам защо се появи всичко това, може би за да ме върне в един свят, на който съм принадлежала преди хиляди години. Попивам всичко, което ми попада свързано с тези времена, свързано с Тот, Птах, Ехнатон, Бастет, Анубис идвали са при мен и съм получавала знание от тях. Анубис не е само водач към отвъдното с него можете да пътувате във вселената.

Ще ви разкажа нещо интересно за Египет. Знаете ли, че това да се родиш в разцвета на Египетската цивилизация, не те правело гражданин на тази страна. Когато младия мъж или жена иска да стане такъв, трябва да премине през обучение, да научи божествените закони, да научи земните закони, общо някъде около 600 правила, с които египтяните регулирали живота си. И не само да ги научи, а гражданството означавало, че той/тя приема да ги спазва т.е. се поема отговорност за делата и последствията от тях, заклевайки се пред „Книгата на мъртвите”. Така те вече можели да участват активно в живота на страната си.

 

Аменти

Чували ли сте за Властелините, не този от „Властелинът на пръстена”, а тези от Аменти. Там от където те управляват Съществуването, описани в „Изумрудените скрижали на Тот Атланта”- 5-ти скрижал”„Ще ти изброя аз по име Седмината: Три, Четири, Пет и Шест, Седем, Осем – Девет. По име ги зови да ми помогнат, да ме освободят и да ме спасят от нощния мрак: Унтанас, Куертас, Чиетал и Гояна, Хуертал, Семвета – Ардал.”

Слизах многократно в Аменти. Цветето, което сияе в мрака е пламък, който не изгаря, променя цветовете си и дава живот. Знаете ли, че всяка мисъл, дума, намерение, действие е отпечатано върху нас. Ако можете да скриете нещо от хората, то вие сте отворена книга за всички по-високо развити същества от нас. Познавам и хора достигнали това ниво. Казано ми е, че най-ценно е чистотата на намерението, то отваря всякакви врати.

Ето какво се случи веднъж:

.....Цветето на живота.... Аменти .......покой....Не бях нито мъж, нито жена, просто БЯХ. После видях Властелина, седнал в огромна зала, на трон, с тиара на главата и жезъл в ръка. За да стигна до него трябваше да изкача амфитеатрални стълби. Коленичих пред него и сведох глава. Той ме докосна по главата с жезъла си, аз го погледнах с благодарност. Видях как започнах да се разширявам, да ставам голям, голям. Куполът на помещението, в което бяхме, се разтвори сякаш бе покрив на обсерватория и аз се издигнах нагоре през него и започнах да се разширявам в светлината. Всичко около мен е виолетово, виолетово..Аз Съм виолетово...Виждам Земята, тя е като глобус, вземам я в ръцете си, галя я, прегръщам я....Аз мога да бъда навсякъде и Аз Съм....... Неописуемо усещане за цялостност и единство с всичко...А сега се връщам там където съм.Сякаш изпускам въздуха от огромен балон и се прибирам, прибирам в тялото си. Отварям очи, а пред мен е безкрая на Атлантическия океан, безкрая на небето, безкрая на ...Безкрая.

Това видение имах на един кораб в океана някъде до бреговете на Касабланка.

 

Атлантида

Служех в храм, в който имаше само момичета, които бяха абсолютно чисти. Енергията там бе с невероятни вибрации. Служехме на Жрец, който черпеше енергия от този храм, т.е от нас. Ние бяхме енергийни робини. Това беше времето на упадък на Атлантида и използването на сила, която доведе до потъването й.

Познавам този човек и днес. Беше мой Учител в една от езотеричните школи в която учех.Случи се нещо подобно, като в онзи „далечен” живот, но повече никога няма да ми се случи.

Имам още едно видение от тогава. В това време са умеели да съхраняват и после да използват енергията постъпваща по енергийните канали на тялото при медитация. Видях човек, който медитираше и над главата му, над коронна чакра имаше метална спирала и от нея кабела, от който бе навита, продължаваше на някъде, където тази енергия се акумулира. Живеем в океан от енергия, която атлантите са знаели как да привличат, събират и използват.

Този човек беше Висш Учител в същата школа, която бе закрита, но той остана в нея и продължи да преподава.

Нищо не липсва на тази прекрасна планета, най-малкото енергия! Изобщо цялата тази парадигма за липси на едно или друго е създадена да всява страх в хората, а където има страх има подчинение. Замисляли ли сте се върху думите, които използваме всеки ден, от къде идват, какъв заряд носят. Ето да речем възДух(отгоре Дух), а Духа твори, изпълнява, зареден е с енергия, той самия е енергия, като всичко друго съществуващо. Като Духа от бутилката или вълшебната лампа на Аладин, от къде мислите че е дошло това в приказките?!

 

Джон Ленън

Правихме една групова медитация и с водещия се свърза Джон. По време на тази медитация видях разтърсващи картини, деца убиваха деца, гладуваха и умираха и аз не можех да се справя със силата на това видение и започнах да плача неудържимо.Тогава Джон дойде при мени ми каза”Не плачи, така не можеш да промениш нищо, прави това, което можеш и знай, че така помагаш”. Вечерта написахме един стих заедно, докато слушахме Imagine. Това е стиха и той пееше, но аз не мога да пресъздам мелодията. Беше близка до Imagine, но все пак различна.

 Усетете Джон!

 

Ако вървиш с наведена глава

няма как да видиш звездите

и ако мислите в главата ти не спират

ще чуеш ли сърцето как говори?!

Представи си, представи си Приятелю,

че ти си всичко, което сам си решил

и твоята реалност е тази,

която сам си сътворил.

Усмихни се, както когато беше на пет

и всичко, което имаш

е любовта, която извира от теб.

Все някой като теб ще се усмихне

ще те прегърне и така

колко малко само е нужно

да промениш света.

 

Триъгълниците

Рисувам триъгълници, повтарям ги, удебелявам ги, разделям ги на други триъгълници. Мога да го правя с часове още от дете. Цветето на живота ме кара да благоговея пред него. Дома ми е окачен с така наречените платонови тела. Откривам свещената геометрия в природата, там където има спирали, знака за безкрайност и всичко подобно. Има един танц, който краката ми сами танцуват. Един ден забелязах, че всъщност те правят триъгълници. Сега знам, че участвам по някакъв начин в изграждането и поддържането на свещената геометрия на Земята.

 

Моята индианска майка

Бях на един курс за работа и лечение с кристали, в една зала в хотел Шератон. Бяхме доста хора, но още първия ден очите ми отиваха все в една жена. Беше с дълги черни къдрави коси и тъмни очи. По някое време в почивката се оказахме на една маса и се разговорихме. Точно в този момент на мен започна да ми става лошо и тя само ми каза дишай и се отпусни, за да излезе. Тя направи някакъв жест с ръце и от мен от корема ми сякаш излезе нещо. После се почувствах зле и се прибрах вкъщи. Спах целия следобед и цялата нощ. Сутринта когато се събудих знаех коя е тази жена, тя беше моя майка в един мой индиански живот, беше шаманка и тогава и сега. Извади от мен една същност, която се хранеше с моята енергия и аз боледувах сериозно от какво ли не.След това отказах цигарите и постепенно спрях да се самоунищожавам. Каква перфектност бе ни срещнала точно в този миг, моята индианска майка- шаман да е до мен и да ми помогне. Когато й казах какво мисля, тя се усмихна и каза”знам”.

След време й се обадих по телефона, за да я чуя, но странно и двата номера, които ми бе дала имаше проблем с тях, не съществуваха или бяха изключени.

Благодаря ти, където и да си и от където и да дойде, за да ми помогнеш в този момент!

Знаете ли как лекуват шаманите?!Те вярват, че всяка болест е същност/демон навлезнал в тялото и просто го вадят от там. Самата дума демон, сигурно звучи... ”демонично”, но всъщност това е нехармонична енергия и ние използваме фрази като демон на вината, лъжата и какво ли не друго нехармонично състояние.Имам стих и за това и ще го споделя, там май съм по-ясна.

 

Когато демонът на страха сви гнездо в мен

аз го хранех като му давах силата си ден след ден

той растеше, а аз се смалявах

докато прегризах пъпната връв,

която ме свързваше с утробата му.

Когато демонът на алчността ме посети

аз научих цената на спокойствието си

тя не е нито твърде висока, нито твърде ниска

тя е толкова колкото

съм готова да платя за него.

Когато демонът на лъжата прекрачи прага ми

аз излъгах, за да се защитя,

но като паяк в буркан започнах

да се самонаранявам и самоизяждам

тогава счупих буркана,

 порязах се, но раната зарасна.

Когато демонът на вината дойде ненадейно

аз не го разпознах, саморазкъсах се

стенех от болка, съня си изгубих

тогава помолих себе си за прошка

прегърнах се и Бог ме прегърна.

 

Уита

Когато се занимаваш целенасочено с намиране на познанието, това изисква много енергия. Бях се откъснала от физическия свят и наруших баланса на съществуването си. Бях забравила какво е да имаш любим човек до себе си. Както и да е, призовах сродната си душа и възнамерих да я видя, където и да е. И тогава се появи Уита. Беше висок, строен с къса къдрава черна коса, някъде 50-годишен и с леко мургав тен. Беше облечен с костюм с цвят на охра и за да го забележа между хората, които бяха около него, свали сакото си и започна да го върти на пръста си. Подскачаше и ми махаше с ръка. Бяхме на някакъв терминал на летище, той беше от едната страна, а аз от другата и между нас имаше небе пълно със звезди. Срещнах ме се за миг и дори не бяхме в едно измерение.

Когато изпратиш зова на сърцето си към своята сродна душа, трябва да знаете, че тя не е само една. Ще се появят поне няколко и може би е добре да уточните, че искате най-подходящата за вас в този момент.

 

Моят вътрешен Учител

Моят вътрешен Учител, това всъщност съм самата Аз, съответно в едно висше измерение. Колкото повече напредваш с познанието, толкова повече започваш да разбираш тази своя висша същност. В една медитация я видях. Уау, бях висока може би 3-4 метра, облечена в бяла златотъкана роба, с нещо на главата от бял плат с втъкани златни нишки. Нямах пол. Бях в СВЕТЛИНАТА, тази при която бях ходила вече два пъти, бледо златисто жълта изпълнена със съзнанието на Цялото съществуване. Моето висше съществуване ми подари кристална сфера и я сложи в дясната ми ръка.

Веднъж ми каза ”Бъди звезда, свети със собствената си светлина, планетите отразяват светлината на другите.”Когато разгърнеш вътрешния си потенциал наистина заискряваш. Мисля, че всички ние сме звезди и планети или, поне бъдещи такива.

Един ден когато Земята еволюира и тя ще стане звезда.

 

Рим някъде преди 21 века

Спомних си много добре този живот.Пред очите ми се появи храм. Никога не бе виждала подобен, нямаше стени, само колони и по средата на нещо като олтар гореше огън. Мина време и видях и другото.

Бях дете, някъде 6-7 годишно момиченце. Живеех в голям каменен дом, в който навсякъде щъкаха хора, които правеха или носеха нещо. Наблюдавах всичко това с любопитство и детското ми въображение го превръщаше в мой живот. Бях първородната дъщеря на сенатор, който ме бе обещал за жрица на храма на Веста, ако му се роди син. И това се случи, даже двойно на желанията му, майка ми роди близнаци. Радостта в целия дом бе голяма, само моето сърчице се бе свило на топка. Казвах се Сола, едно от имената на Слънцето и то много ми отиваше. Всичко що искреше ме привличаше като магнит, звезди, луна, слънце, скъпоценни и полускъпоценни камъни. Протягах ръце към тях, докосвах ги с мислите си и те ме водеха в невидими за другите светове. Един ден, както се люлеех на люлката си, крачетата ми докоснаха Слънцето и идеята, че съм се докоснала до Веста ми даде криле. Знаех, че съм нарочена за весталка и това ме изпълваше с гордост, но и със страх. Богинята на Слънцето и огъня, покровителката на дома и домашното огнище ме очакваше.

Жриците в храма на Веста започваха да се учат и да служат съвсем мънички, някъде 7- годишни. Обучението траеше около 10 години и след това още толкова някъде те служеха на Веста. Трябваше да бъдат чисти и непорочни, а когато службата им свършваше ставаха съпруги на най-влиятелните римляни. Спомних си страха, който изпитах, когато ме заведоха в храма и ме откъснаха от всичко познато. Това, за което ми говореше майка ми, това което знаех, не можеше да замени ужаса, който изпитах, когато за първи път останах сама в каменната ниша, в която имаше само легло и стол, на който мъждукаше една свещ. Пламъчето чертаеше фигури в тъмното и очите ми ги следяха в захлас от страх да не заспя. Въпреки усилията си, клепачите натежаха и аз се отпуснах и заспах.

С времето започна да харесвам живота си, бях омагьосана от знанието, което получавах, а и не бях сама, имаше още десетина момичета като мен. Овладях магията на мислите си и тази на огъня, Веста приемаше молбите ми и аз бях мост между двата свята. Бях изцяло отдадена, на това което правех и чистотата на намерението ми вършеше чудеса, когато трябваше да измоля любим, деца, лек за болест и какво ли не.

В този ден огънят танцуваше, минаваше между пръстите ми и аз сякаш си играех с него.Червените му езичета не ме нараняваха, а изпълваха със сила. Вдигнах ръцете си нагоре и се слях със Съществуването. Началото и края преминаха като полъх. Гърдите ми потрепваха с поемането на всяка глътка въздух. Бях затворила очите си и с вътрешния си взор гледах какво рисува огъня. Армията се завръщаше от поход и всички я очакваха с нетърпение. Огънят вещаеше един ведър ден.В този момент забелязах един мъж, който сякаш изникна от него.Беше висок, бронята прикриваше гърдите му, лицето не се виждаше добре от шлема, но очите, те сякаш ме пронизаха. Потръпнах, махнах с ръка сякаш да прогоня видението. Погледът ми се зарея надолу към Рим, където тук-таме проблясваха факли и скоро слънцето щеше да събуди града. Днес сигурно много хора щяха да дойдат в храма, да благодарят, че любимите им са се завърнали.

Денят мина в глъчка от радостта и от виното, което се лееше навсякъде и всички се забавляваха дълго след като луната се показа.

Рядко слизах в града, но днес реших да го направя. Любопитните ми очи шареха навсякъде и попивах един живот, който щеше да бъде и мой само след 4-5 години. Изведнъж се вдигна прах, децата започнаха да тичат и се зададе процесия на някой явно виден римлянин, сенатор или консул, ако се съдеше по разкоша на носилката. Оказах се съвсем до него, обърнах се и видях очите, онези същите, които ме пронизаха от видението в огъня. Инстинктивно се отдръпнах, но той ме видя и ми отдаде своите почитания, жриците в храма на Веста бяха едни от най-почитаните жени в Рим. Обърках се от усещането, което премина през мен и тези очи продължиха да ме преследват дълго след това.

Минаха години, напуснах храма и се омъжих. Този уговорен брак, приемах като служене, бях научена да служи и това и правех. Не харесвах политиците, тези самовлюбени мъже дори не се докосваха до света, в който живеех. Моят мъж беше един от тях, арогантен, безумно богат и бездушен, като баща ми и всички мъже около мен. Задушавах се от лицемерието им и рядко излизах от дома си, който бях превърнала в храм, но на този прием трябваше да отида. Беше хладно и заради изнежените и разголени дами бяха запалили огън. Аз бях застанала до един от тях и търсех утеха в него. Усетих втренчен поглед в себе си, обърнах се и го видях. Отново тези очи. Погледите ни се срещнаха безсилни да се отвърнат един от друг. Той се приближи до мен. Някаква сила ме задържаше на едно място неспособна да помръдна. Протегна ръка, взе моята в своята и аз покорно тръгнах след него.

Тази нощ бе вълшебна.Когато той заспа уморен, аз си тръгнах. Нищо не можеше да ме накара да се върна обратно вкъщи. Не можех да се насилвам повече да живея живот, който не беше мой. А този мъж, как можах да се доверя на един непознат! А непознат ли беше, отнякъде познавах тези очи?! Те бяха единственото нещо, което оставаше едно и също във всички животи. Не си спомнях, само нещо ме бе хванало за гърлото, задъхвах се и се давех в собствените си тъга. Вървях през тъмната нощ, без да знам накъде. После вървях цял ден, после цяла нощ. После не си спомнях нищо. Събудих се в чужд дом. Около мен се суетеше старица, налагаше ме с компреси и ми даваше да пия нещо, което горчеше ужасно. След няколко дни можех да се надигна и излезнах навън. Малката колиба, в която бях приютена се намираше в гората. Старицата ме бе намерила в близост до дома си, почти бездиханна, изранена, уплашена, изгубена. Ден след ден възстановявах силите си и тя започна да ме води с нея да събираме билки, корени и кори на дървета. Учеше ме всяко за какво е. Сушехме ги, стривахме ги и правехме различни комбинации, лек за всяка болест. Учеше ме каква сила имат дърветата и как могат да помогнат. Прекарах дълго време под един кедър и болката ми постепенно премина.

Това беше живот, който ми харесваше и аз останах да живея там, далеч от суетата на Рим.

Срещнах този мъж и в сегашния си живот. Случи се почти същото като магията на онези отминали дни.Отново живеехме в два различни свята и може би се докоснахме, за да отворим вратите на другия за света, който не му бе познат. Появяваше се винаги по някакъв начин, когато виках своята сродна душа. И двамата пазим в сърцата си един друг, необяснимо и независимо от време и пространство.

Само за миг зърнах неговия образ като индианец. Беше вожд или шаман, може би от онзи живот, от който дойде моята индианска майка и беше мой баща. Възможно е да е онзи шаман, който видя корабите на Колумб в морето. Моето съзнание ме отведе там.

 

България някъде 10-ти век

Бях легнала на кревата, завита през глава, пулех очи в тъмното и попивах всяка дума. Мъжете в стаята говореха тихо, сякаш заговорничеха, а аз наострила уши слушах. По някое време сънят надделяваше и на сутринта се ядосвах, че не съм надмогнала себе си. Бях някъде на 9-10 годишна, малка и жилава истинско шило, което в торба не стои. Обичах тези среднощни срещи, на които се разказваха толкова интересни неща, всякакви, за царя даже, че и за Бог. Най-обичах, когато денем бате Боян/ Боян Маг се появяваше от нищото, вдигаше ме нависоко и ме даряваше с усмивката си.

Богомилството съвсем естествено навлезе в живота ми и аз го приех в сърцето си.

Пораснах и станах красива млада жена и вече нямаше нужда да се крия под завивките, бях приета и бях една от тях. Те зачитаха жените и не смятаха, че са по-нисши от мъжете. Този Бог за, който говореха, беше в сърцата на хората, а не някъде далеч. Не беше нужен храм или поп, за да посредничи. Те смятаха, че християнството е изгубило истината за Христос и преиначавайки историята са създали още един инструмент в ръцете на свещенослужителите.

У дома ми често идваше един млад мъж, бе по-голям от мен, висок, едър с дълги къдрави коси. Беше гледец, виждаше невидимото.Често разказваше на царя какво е видял. Под едрата му фигура се криеше нежна душа. Всеки път ме поглеждаше уж скришом и очите му заискряваха. Аз не бях безразлична към погледите му.

Един ден се срещнахме на пътеката и се осмели да ме заговори и не само, попита ме дали ще му стана жена. Аз се смутих, изчервих се и едвам произнесох ” питай тейко ми”.

Баща ми се зарадва, когато той го попита и даде благословията си. Оженихме се и сватбата беше почетена и от Царя и от Бога.

Не мина много време година-две и аз разкрих пред него душата си. Исках да ме пусне да си ходя и с богомилството да се занимавам. Другият живот не ми беше по душа. Той се натъжи, но можеш ли да задържиш нещо, що не е твое. И си тръгнах, не само от него, тръгнах по света богомилството да разпространявам.Никога повече не се видяхме.

До този живот.Появи се един такъв голям със дълги прошарени къдрави коси. Почти веднага ме излъга, но сърцето ми му прости и го допуснах до себе си. Той и сега вижда, но не го осъзнава. Все ми казваше „Ти не си като другите”. Да не съм като другите, защото съм себе си.Минахме през най-трудния период от моя и неговия живот заедно. Когато споделяш живота си с някой, той или те издига нагоре заедно със себе си, или те завлича надолу или продължавате в застой. Самата аз бях много слаба в този момент и се застоях в нещо, което не ми допаднеше и скоро си тръгнах от него.

С Боян Маг написахме няколко стиха, ще споделя един.

Завръщане в извора

 

-Дай ми ръка ще те водя-

рече Бате Боян:

Представи си зелена поляна

насред нея огън гори,

не просто огън, а клада

 ненужното изгори.

Хвърляй като стара дреха

хвърляй не жали

ограничения, съмнения

болести, беди.

Виж как огъня е прегорял

и е станал на жерава

хайде по нея тръгни

дръж ръцете нагоре

като совалка снови

после в кръг и излез

на огъня се поклони.

Влез под водопада

 извора на вечността

в чистотата потопи се,

после с нова риза облечи се

виж в косите ти цъфтят цветя

и слънчев лъч нагоре те повдига

ти ангел мил разтваряш пак крила

обичаме те с всичката си сила.

 

Англия по времето на крал Артур

Брат ми беше рицар.Прие да служи на крал Артур и му беше предан до крайност. Аз бях някъде 15-16 годишна.Обичах да яздя и често се качвах на хълма, къде с часове можех да гледам морето, да слушам прибоя. От другата страна вятъра си играеше с тревата и тя се полюшваше ту в едната, ту в другата посока. Мама и татко си бяха отишли и единствен на този свят беше брат ми. Един ден той се върна и ми каза, че заминава на поход.Щяха да минат години, докато се върне. Повери ме на семейството на свой приятел и преди да отида там, аз през сълзи го приготвих. Ужасно се страхувах да не го загубя.

Дните минава и в този ден чувствах една тревожност, смятах, че ако се кача там горе на хълма, вятъра и вълните ще ме утешат. Бях застанала с лице към водната шир, когато едно копие ме уцели през лявото рамо, към сърцето. Паднах от коня и там ме намериха.

Когато брат ми се върна, посади дърво на хълма и си обеща ако някога се срещнем пак да се грижи за мен повече...

Познавам този човек и днес. В началото се грижеше за мен като брат, водеше ме в невидимия свят, но после май обърка пътя или краля, на който служеше и ме изостави отново.

 

Давя се

Имах сън в детството, който сънувах безброй пъти и помня и до днес. Бях дете, почти голо кожата ми не беше черна, но не беше и бяла, а косичката тънка чуплива и слепнала от влагата. Беше топло и задушно. Тичах надолу по един стръмен склон обрасъл с дървета и лиани. Тичах толкова бързо, че падах, пак ставах и тичах докато в един момент започнах да се търкалям силно надолу и изглежда си ударих главата в нещо, сигурно камък. Когато склона се сля с водата, която не беше прозрачна аз паднах в нея и се удавих.

И до ден днешен се страхувам да вляза в мътна вода и веднъж се давих, попаднах в дънна яма, която ме завличаше на долу, но се хванах за нещо, от което се издърпах и се научих да плувам под вода.

 

Португалия някъде 17-18 век

Имало е някакъв палеж, бунт и имението на родителите ми е изгоряло. Те борейки се да потушат огъня се изпепелили в него. Спомням си как скрита зад нещо от дървени дъски наблюдавах с ужас случващото се. Имаше роби, които тичаха, носеха вода, други бягаха.

Останах сираче и ме отведоха в имението на чичо ми. Там се грижеха много добре за мен, свирех на пиано, четях книги. Когато бях някъде 16 годишна се влюбих в своя братовчед. Той беше по-голям от мен и родителите му уреждаха брак с една известна за времето си тъкачка от съседен имот. Така щяха да обединят земите си и щяха да направят естествена стена срещу бунтовете, които периодически се зараждаха и опожаряваха цели имения. Той също изпитваше дълбоки чувства към мен и един ден ние се сляхме в едно. Наскоро разбрах, че съм бременна и отидох да му кажа за това. Сърцето ми биеше лудо от щастие.Той остана сериозен през цялото време и каза как щял да ми даде пари и да ме изпрати надалеч при свои познати и по този начин да се погрижи за мен. Аз стоях и не вярвах на ушите си, нима можеш с пари да купиш любов и дете?! Сърцето ми се разби на хиляди парченца за секунда и си тръгнах. Приготвих една бохча с това онова и през нощта, когато всички заспаха, аз напуснах дома на моя братовчед. Тръгнах през гората и вървях, вървях. Някъде към обяд на другия ден чух далечен лай на кучета, но аз бях намерила скривалище под корените на едно дърво, откъдето се влизаше в малка пещера и помолих да бъда невидима. Всеки ден вървях и се отдалечавах и скоро престанах да чувам лая на кучетата. Потерята бе далеч от мен и аз бях се измъкнала от нея.

Животът ми бе изключително труден. Хранех се с даровете на земята и тя сякаш се грижеше за мен и ме предпазваше от дивите животни и от нощния хлад. Беше пролет, когато се роди дъщеря ми. Бях съвсем сама, а тя бе мъничка и фина като порцеланова статуетка.

Наскоро след това срещнах един пътуващ цирк и хората ме взеха със себе си. Отделяха от залъка си за мен, а имах и хора около себе си. Между тях имаше брат и сестра.Сестричката беше болна и братчето й, само няколко години по-голямо от нея правеше по цял ден цигански колела, гледаше с искрящи очи хората и с подхвърлените монети се грижеше за себе си и за нея.

Повече не видях.

В този си живот срещнах своя любим братовчед, който сега е жена. Когато се видяхме за първи път, тя се спусна към мен да ме прегърне и целуне. Минахме през приемане и отричане, през всичко от онези така далечни дни и сега вече сме приятелки. Срещнах и дъщеря си от тогава и тя ме позна. Всеки път когато я видя искам да я погаля и притисна към себе си.

Момченцето, което правеше цигански колела и сестричката му, познавам и днес.Сега са две сестри и тя пак е тази, която се грижи и за двете. Има дразнеща необяснима кашлица. Аз й разказах за видението си и й казах, че кашля от онзи прах, който гълташе докато правеше цигански колела по прашните пътища. Можеше да го махне, но изгубихме връзка и не знам какво стана.

 

Всичко написано тук е моята ИСТИНА. Тази, която се е открила пред мен до сега в моите търсения. Не я приемайте и не я отхвърляйте. Аз продължавам да търся!