Блогът на margi :: Здрава/на книжка-1-ва част

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

06.02.2014 11:59 - Здрава/на книжка-1-ва част

Прочетен: 1162 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 30.10.2014 10:21

Здрава/накнижка Не можем да научим хората на нищо, можем само да им помогнем да открият знанието в себе си.
Галилео

Едно от най-големите постижения в този ми живот, е моето оздравяване. Сега съм убедена, че един ден, когато му дойде времето, ще си тръгна от този свят здрава, без болка и страдание. Душата ми като лист ще се отрони от тялото ми и понесена на своите криле, ще ме върне у дома, просто приключила поредното приключение наречено Живот. Ще ви разкажа как. ......”Имаме съмнения за рак на гърдата, веднага трябва да ви оперираме”. Тук нещо ми се губи, един лекар от онкологията ме грабна и ме водеше по някакви кабинети, вземаха ми някакви проби, дупчеха ме, дишах в някаква тръба, пишеха някакви картони, а аз като страничен наблюдател абсолютно неспособна да реагирам само си виках: ”Какво става бе?! ” Назначиха ми още на другия ден операция и аз, наивната, казах на децата си: ще отида с колата, само ще махнат нещото и вечерта ще се върна. Сигурно ще мога да шофирам , какво толкова. О, как се смях на другия ден. Никога, никога през живота си не бях се смяла така. Току що ме бяха оперирали. Лекарите и сестрите си помислиха, че е от стреса. Оперираха гърдата ми, беше рак, но доброкачествен. Алилуя! Аз за това и се смях. Ами ако беше злокачествен? Ако си бях отишла... Толкова години живях нещастна и дребна, смачкана и нежелана. И сега ако беше рак, умирах от смях за себе си... Никога не бях се усещала толкова освободена и силна. На сутринта, когато отидох на превръзка, защото никой не ме пусна да си тръгна вечерта естествено, видях оперираната си гърда. Приличаше на малко спухнало кърваво балонче. Шевът беше като за футболна топка и направо се скарах на доктора, че не ми е казал, че всъщност почти ще остана без гърда. Не че ми пукаше в този момент. Ставаше въпрос за истината. Толкова истини осъзнах тези дни, че една в повече нямаше да ме убие. Животът ми в онзи момент беше пълен провал. Цялото ми същество се съпротивляваше на това. Исках си щастието, не бях на пътя си, не бях Аз. Почувствах се по-силна от всякога и реших да променя живота си .Трябваше да сложа край на една дълга агония и реших да изключа системите, които всъщност ме убиваха. Вече бях взела решения, просто трябваше да ги кажа, на глас. Никой и нищо не можеше да ме спре. Нямаше цена, която да не мога да платя в този момент. Сега знам, че това е било едно предупреждение, което забравих твърде бързо. Единственото което направих беше да се оставя в ръцете на лекарите като зеленчук без никава съпротива, въпроси, преценки. Те направиха своето, а аз?! Колко наивна съм била. Бях ядосана, гневна, моята житейска драма в онзи момент ме беше обсебила.Бяха се отнесли зле с мен, бях отдала 30 години от живота си за семейството и сега какво?! Не беше справедливо, не. ААААААААААААААА. Докато един ден отново други лекари се разтичаха с мен по едни коридори ... На сутринта се опитах се да се изправя на лакти в леглото, но неистова болка веднага ме строполи обратно. Леко плъзнах ръка към корема си и напипах превръзката. Чак тогава отворих очи и видях, че съм в реанимацията. Опитах се да издам някакъв звук, излезе дрезгаво грачене.Тогава влезе докторът и без предисловие ми каза: - Наложи се да махнем всичко, кистата се оказа карцином. Съзнанието ми, още замъглено от упойката, не можеше да осъзнае думите и те не достигаха до мен. След секунди разбрах смисъла им и кой знае защо се усмихнах. - Нямаш разсейки - продължаваше докторът - може да се наложи химиотерапия, но нека излезе хистологията. Гадеше ми се, болеше ме физически. Преди десет месеца, когато ми бяха казали, че трябва да се оперирам, аз се втурнах да работя. Трябваше да се подготвя. Дълбоко в себе си знаех точно какво ме очаква, за това и диагнозата не ме изненада, а породи само тъжна усмивка. - И сега какво, докторе? - изскрибуцахаз. Това не беше точно въпрос и не получих точно отговор. - Живей щастливо. Всъщност нямаше причина да не го направя. От най-лошото бях избягала. През следващите няколко дни изпитах на практика теорията на Дарвин за произхода на човека. Първият ден едва ходех съвсем приведена, на следващия малко по-изправена, на по-следващия почти изправена. При смяната на превръзката видях малък метален ринг върху пъпчето си и разказах на всичките си приятели как са ми направили пиърсинг. Не можех да спя по цял нощ от болка и нежно държах ръце върху корема си. Говорех му, самоиронизирах се, че съм станала почти като Алф, той със седем корема, а аз само три, така беше нарязан. Никога не бях яла по-вкусен кашкавал и хляб от болничния - след толкова дни гладуване как иначе! Когато се изкъпах на петия ден, се почувствах като нова. Разстроих се, че няма да ме изпишат толкова скоро, колкото си бях въобразила, но ето, че денят дойде . Вкъщи и стените помагат. Можех да лежа, да пия вода, да ям. Приятелите ми се обаждаха, който можеше, идваше да ме види. Първия ден, като ме попитаха от какво имам нужда, казах: ”От цялата любов на света”. Нямах си и на представа, колко права съм била. Не се разминах с химиотерапията, само три вливания по седем-осем часа едното, за да убият всяка гадина, останала в мен.Каква илюзия. Трябваше да отида в аптеката, непосредствено до ИСУЛ, за да си купя ампула против повръщане. Влязох в аптеката и попитах за лекарството -Елате след 10 минути ще ми донесат една ампула. Зяпхах от учудване. След 10 минути взех скъпоценната ампула срещу сумата от 70 лв. Всъщност това бяха помощи за онкоболните. Няма да съдя този човек. Ще се помоля за него. Здравната система се опитваше да ме превърне в химчески човек и цялата ми биология се съпротивляваше. Главата ме болеше неистово, повръщах, всяка една миризма ме отвращаваше, не можех да ходя, правех по няколко крачки и направо падах. Незнайно откъде пред погледа на затворените ми очи светеше една виолетово-неонова светлина и аз бях убедена, че са ме отровили, не че бях далече от истината.Сега знам какво е било и благодаря от сърце на тази виолетово-неонова светлина. След една година, отивайки на контролен преглед, ме пратиха и при друг лекар. И познайте с каква диагноза се оказах?! Пак рак, този път на дебелото черво. И пак операция... и ще ви спестя подробностите, освен тази, че толкова добре платих на лекаря, но той женеше сина си и след операцията изчезна. Аз вдигнах 40 градуса температура, болеше ме, но никой не ми обръщаше внимание, а когато се разбра че раната ми е гноясала и започнаха да я чистят без упойка в живата ми плът си мисля, че достигнах предела на болката, как съм изтърпяла това сега не знам. А това даже не беше края последва херния, после пак ми гнояса раната, после пак херния, после... платното изпусна и пак операция ...Естествено стана дума за химиотерапия и аз се скрих, бях си казала никога повече. Когато отидох в онкологията бяха минали повече от 2 месеца и вече бях „изтървала срока”както се подразбира съвсем умишлено. След това се появиха проблеми с щитовидната ми жлеза, камъни в жлъчката/една лекарка веднага предложи да ми я махне/, запек, стеатозен черен дроб. Всяко ходене в лекарския кабинет се увенчаваше с поредната диагноза. Здравната ми книжка се изпълни с диагнози и рецепти. ТЕЛК ми даде 96% инвалидност и то без връзки. Не ми остана нищо друго, освен да разбера какво става, да поема отговорността за моето здраве и да вярвам, че нещата ще се случат. И знаете ли какво стана? Оздравях! Сега нямам нужда от „Здравна книжка” ще опиша всичко тук в тази „Здрава книжка”.

Нагоре