Тогава всички излизат от подземието и отново се изкачват в градините на Церера в прохладното зазоряване, когато бледа ивица се появява между морето и звездното небе.

Четвърта степен: Появяване на вселената

Посветеният в тайните. Любовта и бракът

Достигаме заедно с Питагор до върха на древното посвещаване в тай- ните. От този връх земята изглежда обвита в сянка като умираща звезда. Оттам в своята чудотворна цялост се разкрива появяването на вселената*/*Появяването на вселената, или Самосъзерцанието, директното съзерцание на Богоявлението, проявата на Бога - това са все понятия, описващи едно и също нещо, изразяващи съвършенството, с което посветеният в тайните съзерцава цялата истина, след като е съединил душата си с Бога./. Но целта на Питагор не е да предизвика унес у учениците си. Учителят ги повежда в безкрайните пространства на космоса и им позволява да проникнат в бездните на невидимия свят. От това страшно пътуване истинските посветени в тайните ще се завърнат на земята по-добри, по-силни и закалени за изпитанията на живота.

Посвещаването в тайните на разума предхожда посвещаването в тай- ните на волята, а то е най-трудното. Сега ученикът трябва да се постарае да приеме истината в дълбините на своето същество, да я прилага на дело в живота си. За да се постигне този идеал, според Питагор се изисква съединението на три вида съвършенство: осъществяване на истината в разума, на добродетелта в душата и на чистотата в тялото. Строга хигиена и умерено въздържание трябва да поддържат телесната чистота. Тя се изисква не като цел, а като средство. Всяка плътска невъздържаност оставя нечиста следа, осквернява астралното тяло, живия организъм на душата, а после и самия дух. Защото астралното тяло съдейства на плътското във всички негови действия то дори ги извършва, защото без него материалното тяло е само неподвижна маса. Така че за да бъде чиста душата, трябва да бъде чисто и тялото. После душата, постоянно огрявана от разума, трябва да придобие смелост, себеотрицание, преданост и вяра, с една дума, тя трябва да стане добродетелна, да си изработи втора, по-съвършена природа. Накрая умът трябва да достигне до мъдростта чрез науката, и то така, че да умее във всичко да различава доброто и злото, да вижда Бога както в най-малкото същество, така и в целостта на световете. Достигнал тази висота, човек става посветен в тайните и ако притежава достатъчно енергия, той придобива нови сили и способности. Вътрешните чувства на душата разцъфтяват ,волята се закалява и засиява. Магнетизмът на тялото, пропит с флуидите на астралната му душа и наелектризиран от волята, придобива чудотворна сила. Понякога той може да лекува болни само като положи ръка върху тях или пък само с присъствието си. Често той прониква в мислите на хората само с погледа си. В будно състояние е способен да вижда събития, които стават много далеч* /*Тук ще приведем два много известни факта за подобни явления, и то напълно автентични. Първият става с прочутия маг-философ Аполоний Тиански и е описан от Филострат в книгата му "Животът на Аполоний". "Когато това ставаше в Рим [убийството иа император Домициан - б. а.], Аполоний го виждаше в Ефес. Домициан бе нападнат от Клемент около пладне. Същия ден, в същия миг Аполоний говореше в една градина. Внезапно той понижи гласа си, като че бе обхванат от неочакван страх. Той продължи речта си, но речта му бе изгубила обичайната си сила, както се случва с човек, който говори едно, мислейки за друго. После замлъкна, сякаш е загубил мисълта си, погледна страховито към земята, направи три или четири крачки и извика: "Удряй тиранина!" Би могло да се помисли, че той вижда събитието като в огледало, в цялата му действителност. Ефесяните (защото цял Ефес присъстваше на речите на Аполоний), бяха поразени от удивление. Аполоний се спря, сякаш да види изхода от някое неясно събитие, и после извика: "Бъдете смели, ефесяни! Тиранът днес е бил убит! Какво говоря! Кълна се в Минерва, той беше убит в същия миг, когато прекъснах реч та си!" Ефесяните решиха, че той е изгубил ума си. Те мечтаеха да е казал самата истина, но се страхуваха да не ги сполети някаква опасност след тези думи... Обаче скоро след това дотичаха пратеници да им съобщят добрата новина и да потвърдят умението на Аполоний: защото убийството на тирана, денят и дори часът на убийството, извършителят му, насърчаван от Аполоний, всички подробности бяха такива, каквито Боговете бяха явили пред него, когато държеше реч пред ефесяните."

Вторият факт се отнася до най-големия ясновидец на съвременността - Сведенборг. За достоверността на виденията на Сведенборг може да се спори, но неговото ясновидство е несъмнено и засвидетелствано от множество факти. Във втората половина на ХVІІІ век много се говори за едно от виденията на Сведенборг. Той се намира в град Готенбург, на трийсет мили от Стокхолм, когато вижда пожара в града. Имануел Кант проучва чрез един свой приятел случката и ето как я описва на своята приятелка Шарлота де Кнобих в писмо, цитирано от Матер в "Животът на Сведенборг":

"Фактът, който ще ви опиша, е изключително показателен, струва ми се, и той трябва да сложи край на всички съмнения. Това се случи в един съботен септемврийски ден на 1759 г., когато г-н Сведенборг, за връщайки се от Англия, слезе в пристанището на Готенбург. Г-н Уилям Кастен го покани у дома си заедно с още петнайсет души. Към осемнайсет часа г-н Сведенборг, който бе излязъл от салона, се връща блед и разтревожен и съобщава, че в този момент е избухнал пожар в Стокхолм, в квартал Сюйермали, и че огънят стремително приближава къщата му. Той казва, че къщата на еди-кой си негов приятел вече била пре върната в пепел и че собственият му дом също е в опасност. Към двайсет часа той отново излиза и при влизането си съобщава радостно: "Слава богу, пожарът е бил потушен през три къщи от моята!” Веднага съобщават за пожара на управителя на града и на другата сутрин той извика Сведенборг, който съвсем точно описва началото, разгара и края на пожара. През деня новината обикаля целия град, който се вълнува и тревожи за имуществото си и за приятелите си. В понеделник вечерта в Готенбург пристига пратеник, който носи писма от стокхолмски търговци. Там те описват пожара по съвсем същия начин. Какво може да се каже против автентичността на това събитие? Приятелят, който ми го разказа, преди два месеца е разпитвал за всичко това не само в Стокхолм, но и в Готенбург. Той познава тамошните градски първенци и е имал възможност да получи най-пълни сведения в града, където са живи повечето от свидетелите на това събитие, защото от него са изминали само 9 години."/. Той може да действа от разстояние чрез съсредоточаване на мисълта и на волята върху хора, с които има близки връзки, и им позволява да виждат обра за му, сякаш неговото астрално тяло може да напуска материалното и да се пренася на далечно разстояние Явяването на умиращи или мъртви хора пред техни приятели представлява същият феномен. Само че явяването на умиращия или на душата на мъртвеца се дължи на неговото несъзнателно желание, докато посветеният в тайните може да се явява в пълно здраве и в пълно съзнание. Но все пак той е способен да прави това само насън и дори най-вече по време на летаргичен сън. Освен това посветеният в тайните чувства присъствието и покровителството на невидими, но възвишени и светещи същества, които го даряват със сила и му помагат да изпълни мисията си.

Пълното посвещаване в тайните е голяма рядкост още по-малко са хората, които придобиват такава сила. Гърция има само трима: Орфей в зората на елинизма; Питагор в неговия разцвет Аполоний Тиански в упадъка му. Орфей е боговдъхновен и велик основател на гръцката религия; Питагор е организатор на езотеричната наука и на философията на школата; Аполоний е стоик морализатор и популярен магьосник. Но и в тримата, независимо от разликата в силата и оттенъците, блести божественият лъч, духът, който се грижи за спасението на душите, неустоимата енергия, облечена в кротост и яснота. Не се приближавайте много до тези големи и тихи чела - те изгарят всичко, което е близо до тях. Под тях бушува огънят на пламенна, но винаги сдържана воля.

Питагор е първостепенен посветен в тайните и освен това е надарен с научен дух, борави с философски формули, които са присъщи на съвременното съзнание. Но самият той не може и няма претенцията да пра ви учениците си съвършени посветени в тайните. Всяка велика епоха в началото си ражда винаги и един велик вдъхновител. Неговите ученици и техните възпитаници през вековете образуват магнитна верига и така разпространяват мисълта му в света.

При четвъртата степен на посвещаването в тайните Питагор учи възпитаниците си как да прилагат учението му в живота. Защото погледът отгоре винаги придава цялостност и общност на дълбоките и оживотворяващи възгледи за земните неща.

Произходът на доброто и злото винаги остава неразгадаема тайна за онзи, който не е разбрал произхода и свършека на нещата. Всеки морал, който не обхваща върховните съдбини на човека, би бил егоистичен и съвсем несъвършен. Освен това свободата не съществува за онзи, който винаги остава роб на страстите си, не съществува и за онзи, който не вярва в душата и в Бога и за когото животът е като светкавица между два хаоса. Първият живее като роб на една душа, окована от страстите; вторият робува на един разум, ограничен от физическия свят. Не може да се каже същото за религиозния човек или за истинския философ, а още по-малко за теософа, посветен в тайните, който осъществява истината в троичността на своето същество и в единичността на волята си. За да разбере произхода на доброто и злото, посветеният в тайните се вглежда в трите свята с очите на духа. Той вижда мрачния свят на материята и на животинството, където господства неизбежната Съдба. Той вижда светлия свят на Духа, който е невидим за нас, съзира безкрайните степени на освободените души, където царува Божият закон, самото деятелно Провидение. Между двата свята той вижда сред полумрака човечеството, чиято основа е потънала в природния свят, а върховете му докосват божествения. Човечеството има един гений: Свободата. Когато човек разбере истината и заблудата, той е свободен да избира: да се присъедини към Провидението, като върви след истината, или да попадне под закона на Съдбата, като последва заблудата. Дейността на волята, присъединена към умствената дейност, е само математическа точка, но от тази точка избликва духовната вселена. Всеки дух чрез инстинкта си частично усеща онова, което теософът изцяло обхваща с разума си: Злото тласка човека към съдбовността на материята, а Доброто го издига към божествения закон на Духа. Истинската съдба на човека е винаги да се издига все по-високо и със собствените си усилия. Но той има и свободата да пада все по-ниско. Кръгът на свободата се разширява до безкрайно голямото при издигането нагоре и се смалява и стеснява до безкрайно малкото при падането надолу. Колкото повече се изкачва човек, толкова по-свободен става той, защото колкото повече прониква в светлината, с толкова по-голяма сила той може да върши добро. Докато при падането си човек все повече се поробва, защото пропадането в злото намалява способността да се разбира истината и да се върши добро. Така че Съдбата царува над миналото, Свободата - над бъдещето, а Провидението - над двете, т.е. над винаги съществуващото настояще, което можем да наречем Преходност*/* Тази идея произтича логически от човешката и божествената троичност, от троичността на микро- и макрокосмоса. Метафизичното съотношение на Съдбата, Свободата и Провидението е изложено съвършено от Фабър д,Оливие в коментара му на златните стихове на Питагор./.От общата дейност на Съдбата, Свободата и Провидението произлизат неизброимостта на съдбите, адът и раят на душите. Злото, което е в противоречие с Божия закон, не е дело на Бога, а дело на човека, и съществуването му е относително, привидно и мимолетно. Единствено Доброто, което е съгласно с Божия закон, съществува действително и вечно. Нито делфийските, нито елевзинските жреци, нито пък философите, по светени в тайните, някога са искали да разкрият пред народа тези дълбоки идеи, защото той би могъл да ги разбере погрешно и да злоупотреби с тях. В тайните на посвещаването това учение се представя символично чрез разкъсването на Дионис, а за непосветените в тайните остава непроницаемо онова, което носи името страданията на Бога.

Най-големите религиозни и философски спорове засягат въпроса за произхода на доброто и злото. Преди малко видяхме, че езотеричното учение притежава тайната на този произход, но не я разгласява. Съществува обаче един друг изключително важен въпрос, който е и социален, и политически: въпросът за неравенството на хората. Разпределението на радостта и скръбта е на пръв поглед произволно и несправедливо ,затова и страшно. Може да се добави, че то е началото и причината на всяка омраза, на всяко възмущение или отрицание. Но и тук задълбоченото учение дарява нашия земен мрак със своята могъща светлина на покой и надежда. Разликите в душите, в условията, в съд- бите могат да бъдат изяснени от учението за превъплъщенията. Ако човек се ражда за първи път в този живот, как да си обясним безброй- ните злини, които го сполитат по силата на случайността? Как да допуснем, че съществува вечна справедливост, след като едни се раждат предопределени за мизерия и унижения, а други по рождение са облагодетелствани и водят щастлив живот? Но ако е истина, че ние сме живели друг живот, че след смъртта си ще живеем и друг път, че над вси- чки тези съществования царува законът на възвръщането и отражението - тогава разликите в душите, условията и съдбите могат да бъдат само действията и влиянията на предишните ни съществования и на този закон. Разликите в условията произтичат от неравното използване на свободата в предишните съществования, а интелектуалните различия - от това, че хората, които живеят на земята по едно и също време, са достигнали до различни степени на еволюция, като се започне от полуживотинското състояние на бедните изостанали раси и се завърши с ангелското състояние на светците и с божествена та царственост на гения. Всъщност земята прилича на кораб, а всички ние - на пасажери, които идват от далечни страни и после се разпиляват по всички точки на хоризонта. Учението за превъплъщението оправдава както най-големите злини и нещастия, така и най-голямото щастие според справедливостта и вечната логика. Ще си обясним психичното заболяване на някой човек, когато знаем, че неговото страдание е наказание за престъпното използване на разума в някой друг живот. Всички физически или морални страдания, щастието и нещастието в безкрайното им разнообразие са естествени последствия на инстинктите и на действията, на грешките и на добродетелите в едно дълго минало, защото душата запазва в тайните си дълбини всичко, което е натрупала в различните си съществования. Съдбата, т.е. духовете, които я управляват, определят вида на превъплъщението на душата според стъпалото, до което е стигнала, и според качествата й. Лизид открито казва тази истина:

Ти ще видиш, че нещастията, които измъчват хората, са плод на техния избор, и че тези нещастници търсят надалеч извън себе си добрините,чийто извор са самите те.

Това учение не отслабва, а дори засилва чувството на братство и човешка солидарност. На всички хора ние дължим помощ, съчувствие и милосърдие, защото всички сме от една раса, макар и достигнали до раз лична степен на развитие. Всяко страдание е свято, защото болката пречиства душите. Всяко съчувствие е божествено, защото ни позволява да усещаме невидимата нишка, която свързва всички светове. Силата на скръбта създава гении. Да, мъдреците и светците, пророците и ясновидците засияват с изключителна красота за хората, които знаят, че и те са преминали през стъпалата на всемирната еволюция. Колко живот, колко победи са били нужни, за да се придобие тази сила, която предизвиква нашето удивление? От кои небеса геният е почерпил свята вродена светлина? Ние не знаем това. Но небесното битие съществува, как то и небесата. Така че съзнанието на народите не се лъже не се лъжат и пророците, когато наричат тези хора Синове Божии, пратеници на дълбокото небе. Защото мисията им е наложена от вечната Истина, невидими легиони ги покровителстват и живото Слово говори чрез тях!

Между хората съществува едно различие, което произтича от първоначалната същност на индивидите. Другото различие, за което говорихме, също се дължи на степента на духовната еволюция, до която души те са достигнали. От тази гледна точка хората се разделят на четири вида, които съдържат всички подвидове и оттенъци:

1. У голямото мнозинство от хората волята действа предимно в тялото. Те са способни да извършват не само физически труд, но и да развиват ума си в материалния свят, т.е. в областта на търговията и производството.

2. Във втората степен на човешкото развитие волята, а следователно и съзнанието, се намира в душата, тоест в събудената от ума чувствителност, която е проникването. Това са ентусиазираните и пламенните хора. Според темперамента си те стават военни, художници и поети. Голямата част от литераторите и учени те принадлежат на тази категория. Те живеят сред относителните идеи, променяни  от страстите  или ограничавани от някакъв тесен хоризонт, без да успеят да се издигнат до чистата идея и до всеобхватността.

3. В тази категория влизат малко хора. Волята им действа главно върху чистия разум, освобождава ума им от робуването на страстите и от ограниченията на материята. Това са интелектуалците Тези хора са способни да бъдат герои и мъченици за отечеството, първостепенни поети и най-вече истински философи и мъдреци, които според Питагор и Платон трябва да управляват и ръководят човечеството. Страстите им не са угаснали, защото без тях нищо не се извършва - те са огънят и електричеството на нравствения свят. Но при тях страстите служат на ума, докато в предходната категория най-често умът служи на страстите.

4. Висшият човешки идеал се осъществява от четвъртия вид хора, които към господството на ума върху душата и инстинктите добавят и господството на волята над цялото им същество. Те владеят всички свои способности и затова имат огромно влияние. Това са хората, които осъществяват единството в човешката троичност. Благодарение на това чудотворно съсредоточаване на всички жизнени сили тяхната воля при добива почти безгранична сила, сияйно и съзидателно вълшебство. Тези хора са наричани с различни названия в историята на човечеството. Те са необикновени, те са великите посветени в тайните, възвишени те гении, които преобразуват човечеството. Те са извънредно малко и могат да бъдат изброени. Провидението ги изпраща през дълги периоди от време и ги разпръсква като звезди по небето*./* Тази класификация съответства на четирите степени на питагорейското посвещаване в тайните и стои в основата на всички посвещавания, включително и в посвещаването на първите франкмасони, които запазват нещо от езотеричното учение (вж. Фабър д"Оливие. Златните стихове на Питагор)./.

Очевидно е, че тази последна категория не се вмества в никакво правило, в никаква класификация. Но едно устройство на човешкото общество, което не държи сметка за първите три категории, което не предоставя на представителите им функциите и средствата за нормалното им развитие, никога не е органично. Още във ведийските времена индийските брахмани разделят обществото на касти, като използват троичния принцип. Но с течение на времето това толкова справедливо и ползотворно делене дава привилегии на духовенството и аристокрацията. Принципът на призванието и на посвещаването в тайните е заменен от принципа на наследствеността. И накрая тези касти се вкаменяват и причиняват упадъка на Индия. Еги пет, който запазва троичното си устройство с неговите подвижни и достъпни касти, с принципа на посвещаването в тайните, поверен на духовенството заедно с изпита за Всички граждански и военни чиновници, просъществува пет-шест хилядолетия, без да се промени. Колкото до Гърция, нейният пламенен темперамент я люшка от аристокрация към демокрация и после към тираничен режим. Тя се движи в омагьосан кръг - като болен, който от треска изпада в летаргия и после отново в треска. Може би тя има нужда от този постоянен тласък, за да роди могъщото си дело: да преведе дълбоката, но неясна източна мъдрост на ясен и световен език; да издигне красотата чрез творчеството; да основе откритата и рационална наука в замяна на тайното и ирационално посвещаване в тайните. Но въпреки това тя дължи своята религиозна организация и най-възвишените си вдъхновения на принципа на посвещаването в тайните, а от социална и политическа гледна точка може да се каже, че тя винаги живее в състояние на преходност и прекаленост. Като велик посветен в тайните Питагор разбира вечните принципи, които управляват обществото, и се стреми да направи реформа, която да отговаря на истините. След малко ще видим как той и неговата школа претърпяват катастрофа в бурите на демокрацията.

От чистите върхове на езотеричното учение животът на световете се развива според ритъма на Вечността. В магическите лъчи на разтвореното небе земята, човечеството и животът разтварят своите дълбини. Човек трябва да открие безкрайно голямото в безкрайно малкото, за да почувства присъствието на Бога. Именно това изпитват учениците на Питагор, когато учителят им показва как вечната Истина се проявява в съединението на Мъжа и Жената, в брака. В самата сърцевина на живота те намират красотата на свещените числа, които са чули и съзерцавали в Безкрайността. Бог се появява във великата тайна на Пола и на Любовта.

Древността стига до една изключително важна истина, която слабо се цени през следващите векове. За да изпълнява добре функциите си на съпруга и майка, жената има нужда да бъде наставлявана, да получи специално посвещаване в тайните. Женското посвещаване в тайните съществува в Индия във ведийските времена, когато жената е жрица на домашния олтар. В Египет то също се прилага при посвещаването в тайни те на Изида. Орфей го организира и в Гърция. До унищожението на езичеството то процъфтява в мистериите на Дионис, в храмовете на Юнона, Диана, Минерва и Церера. То се състои в символични обреди, тържества, нощни празници, а после в специални уроци за най-интимните страни на съпружеския живот, водени от възрастните жрици или от великия жрец. Жените получават съвети, узнават правилата за отношенията между половете и за времената за щастливо зачеване. Най-голямо значение се отдава на физическата и нравствената хигиена на жената по време на бременността, за да бъде извършено според божествените закони това свещено дело - създаването на детето. С една дума, жената се обучава в науката на съпружеския живот и изкуството на майчинството. До седмата си година децата живеят в женското отделение, където бащата не влиза, и биват възпитавани от майката. Мъдрата древност мисли, че детето е крехко растение, което има нужда от топла майчина атмосфера, за да не се пречупи. Бащата не би успял да го отгледа - за да разцъфти това растение, то има нужда от милувките на майката; силната любов на жената трябва да защити тази душа, която се страхува от живота. Жената изпълнява с пълно съзнание тези свои функции, считани за божествени от древността, и затова тя всъщност е жрица на семейството, пазителка на свещения огън на живота, богинята Веста на домашното огнище. Така че именно посвещаването на жената в тайните е истинската причина за красотата на расата, за силата на поколенията и за трайността на семействата в гръцката и римската древност*/*Монтескьо и Мишле са почти единствените автори, които отбелязват добродетелта на гръцкото семейство. Нито единият, нито другият обаче не разкриват причините, които посочваме тук./

С обучението на жените в школата Питагор само продължава традицията, като я пречиства и задълбочава. Там жените заедно с обредите и наставленията се запознават и с върховните принципи на функцията си. Питагор им дава възможността да осъзнаят ролята си, като им разкрива превръщането на любовта в съвършен брак, който всъщност е проникване на двете души в самото средоточие на живота и истината. Мъжът, изпълнен със сила, не е ли представителят на сьзидателния принцип и дух? Жената с цялото си могъщество не олицетворява ли природата в нейната пластическа сила, в земните, небесните и божествените осъществявания? Ето защо, ако тези две същества успеят напълно да се съединят телесно, душевно и духовно, самите те ще се слеят с вселената. Но за да вярва в Бога, жената трябва да го съзира в мъжа - затова мъжът трябва да бъде посветен в тайните. С разбирането на живота, със съзидателната си воля мъжът е способен да оплодотвори женската душа, да я преобрази чрез божествения идеал. Любимата жена стократно го въз награждава за това с трепетните си мисли, с нежните си фини чувства, с проницателните си предчувствия. Преобразена от неговото въодушевление, самата тя става неговия идеал, защото го осъществява в душата му със силата на любовта. Чрез нея мъжът става жив и видим, става плът и кръв. Понеже ако мъжът твори чрез желанието и волята си, жената ражда физически и духовно чрез любовта.

В ролята си на любима, съпруга и майка жената е също толкова велика и божествена като мъжа. Защото да обичаш означава да забравяш. Жената, която забравя себе си в любовта, винаги е възвишена. В това само забравяне тя открива небесното си възраждане, своя венец от светлина и безсмъртното сияние на своето същество.

От два века насам любовта царува като пълновластен господар в съвременната литература. Тази любов не е напълно чувствена, разпалвана от красотата на тялото, каквато е при древните поети; тя не е и блудкавото обожаване на един отвлечен и неясен идеал, каквато е в средновековието. Тя е едновременно и чувствена, и духовна, любов, изпълнена с индивидуална свобода. Най-често тази любов е противоборство. Жената се възмущава от егоизма и бруталността на мъжа, а мъжът презира жената за нейния фалш и суетност. Плътта привлича, безсилен гняв владее жертвите на сладострастието и робите на разврата. Така се появя ват дълбоки страсти, безумни увлечения - дотам, че обществото се вижда принудено да постави строги забрани. Тази любов, изтъкана от бури, катаклизми и нравствени трагедии, е най-предпочитаният сюжет на съвременните романи и драми. Човек би помислил, че мозъкът, уморен от това, че не намира Бога нито в науката, нито в религията, отчаяно го търси в жената. Това е правилно, но само с посвещаването в тайните той ще го намери в Нея и тя в Него. Между тези души, които не само че взаимно не се познават, но не познават и сами себе си, които понякога се отричат една от друга с проклятия, съществува силно желание да проникнат една в друга, да се слеят, за да намерят невъзможното щастие. Въпреки заблудите и страстите това отчаяно търсене е необходимо - то е средоточието за създаването на бъдещето. Понеже, когато мъжът и жената намерят самите себе си, когато след това се открият взаимно чрез дълбоката любов и чрез посвещаването в тайните, тяхното сливане ще бъде пълната, сияйна и съзидателна сила.

Душевната любов, силната любов на душата, съвсем наскоро прониква в литературата и в световното съзнание, но нейният избор трябва да се търси още в древното посвещаване в тайните. Ако гръцката литература едва подозира за съществуването на тази любов, това се дължи на обстоятелството, че тя се среща много рядко поради запазването на тайните. Религиозната и философската традиция обаче носи спомена за някои жени, посветени в тайните. Вече говорихме за Теоклея, вдъхновена от Питагор. След нея се знае за Корина, която с успех съперничи на Пиндар - най-посветения в тайните от всички гръцки лирически поети. После идва загадъчната Диотима, която се явява пред Платон, за да направи върховното разкритие за любовта. Това са все пак изключителни случаи, но изобщо гръцката жена е истинска жрица на домашното огнище.

Тя създава онези херои, художници и поети, които виждаме в песните и в мраморните статуи, на чиито дела се възхищаваме. Тя ги зачева в тайната на любовта, тя ги оформя в утробата си с желанието да бъдат красиви, тя ги отглежда и закриля. Трябва да прибавим, че за мъжа и жената, посветени в тайните, създаването на дете има много по-красив смисъл, много по-голямо значение, отколкото за нас. Бащата и майката знаят, че душата на детето е съществувала преди земното му раждане и затова зачеването става свещено дело - те призовават една душа да се въплъти. Между въплътената душа и майката почти винаги съществува дълбоко сходство. Както лошите и развратни жени привличат демонски духове, така нежните и добри майки привличат божествени. Нима тази невидима душа, която ще дойде, която идва - така загадъчно, така неотменимо, - не е от Бога? Нейното раждане, затварянето й в плътта е нещо печално и болезнено. Вярно е, че между нея и небето се спуска груба завеса и тя вече нищо не помни, но това не намалява страдани ето й! Затова е свята и божествена задачата на майката, която трябва да й създаде нов дом, да облекчи страданията й.

И така, уроците на Питагор, започнали с дълбините на Абсолютното, с божествената троичноет, завършват с цената на живота, с човешката троичност. Бащата, Майката и Детето в посвещаването в тайните се превръщат в Духа, Душата и Сърцето на живата вселена. Това последно посвещаване в тайните е за Питагор основата на общественото дело, разбирано от висотата и цялата красота на идеала - сграда, в чийто строеж всеки посветен в тайните трябва да положи своя камък.

Сред жените, които слушат уроците на учителя, е и една много красива девойка. Баща й, жител на Кротон, се нарича Бронхин, а тя се казва Теано. По това време Питагор наближава шейсетата си годишнина. Но въздържаният и чист живот, посветен изцяло на мисията му, запазва непокътната неговата сила. Младостта на душата, този безсмъртен пламък, който великият посветен в тайните черпи от духовния си жи вот и поддържа с тайните сили на природата, гори в него и подчинява всички наоколо. Гръцкият маг е във върха на силата си. Питагор привлича Теано с почти свръхестественото сияние на личността си. Сериозна и предпазлива, тя търси при учителя си обяснение на тайните, които я привличат, без да ги разбира. Но в светлината на истината, в нежната топлина, която постепенно я обгръща, нейната душа разцъфва като хилядолистната мистична роза. Тя усеща, че цъфтежът се дължи на него, на красноречието му, и мълчаливо се влюбва в учителя всеотдайно и страстно.

Питагор не се е стремял да я привлича. Неговата обич принадлежи на всички ученици, Той мисли само за братството, за Гърция и за бъдещето на света. Както много от великите посветени в тайните, той се е отказал от жените, за да се посвети изцяло на делото си. Вълшебството на волята му, духовното господство над толкова души, привързани към него като към обожаван баща, мистичната светлина на цялата тази любов, която той приема, и нежният аромат на човешката симпатия, която съединява питагорейците - всичко това заменя сладострастието, щастието и любовта. Но в един прекрасен ден, когато Питагор размишлява за бъдещето на школата си в подземието на Прозерпина, той вижда да се приближава към него решително и сериозно красивата девойка, с която той никога не е разговарял насаме. Тя коленичи пред него с наведе на глава и моли учителя, който може всичко, да я избави от една невъзможна и нещастна любов, която изгаря тялото й и измъчва душата й. Питагор иска да узнае името на нейния любим. След дълго колебание Теано признава, че той е човекът, когото обича, но че е готова всичко да направи и ще се подчини на волята му. Питагор замълчава. Насърчена от неговото мълчание, тя го поглежда с умоляващи очи, от които блика млада сила и ароматът на една душа, готова да се жертва. Мъдрецът се колебае - той умее да побеждава чувствата си и да смирява въображението си, но светлината на тази душа прониква в неговата. В девойката, преобразена в страстта и себеотричането си, той съзира едно по-пълно осъществяване на своята мисия. Питагор развълнувано я моли да стане и Теано вижда в очите на учителя, че техните съдби завинаги са свързани.

Чрез брака си с Теано Питагор увенчава своето дело. Сливането на тези два живота е съвършено. Веднъж питат съпругата на учителя колко време е необходимо за една жена да се пречисти, след като е имала сношение с мъж. Теано отговаря: "Ако този мъж е бил нейният съпруг, жената си остава чиста; ако обаче мъжът е бил друг, тя никога не може да се пречисти." Много жени ще преценят, че за да се отговори така, жената трябва да е съпруга на Питагор и да го обича така, както го обича Теано.

Те имат право. Не бракът прави любовта свята, а любовта оправдава брака. Теано прониква изцяло в мисълта на своя съпруг, така че след смъртта му тя продължава неговото дело. Един гръцки писател цитира нейните възгледи за учението за Числата. Тя дарява Питагор с двама сина - Аримнест и Телавг, и с една дъщеря - Дамо. По-късно Телавг е учител на Емпедокъл и му разкрива тайните на учението.

Семейството на Питагор е образец за школата. Дома му наричат храм на Церера, а неговия двор - храм на музите. В домашните и религиозните празници Теано ръководи хора на жените, а Дамо - хора на девойки те. Дамо е достойна за баща си и майка си във всяко отношение. Питагор и поверява ръкописи с изричната поръка да не говори на никого за тяхното съдържание освен на членовете на семейството. След разпръскването на питагорейците Дамо изпада в голяма нищета. Предлагат й голяма сума за ценен ръкопис, но тя, вярна на волята на баща си, отказва да го продаде.

Питагор живее в Кротон трийсет години. За двайсет години този необикновен мъж придобива голямо влияние и власт и затова с право го наричат полубог. Нито един философ в историята на човечеството не е имал такова влияние над съвременниците си. То се простира не само в границите на школата в Кротон и във филиалите й в другите градове по италианското крайбрежие, но и върху самата политика на всички те зи малки държави. Питагор е реформатор в пълния смисъл на тази дума. Кротон е ахейска колония и има аристократическо управление. Съветът на хилядата, съставен от членовете на първите градски семейства, упражнява законодателната власт и контролира изпълнителната. Народните събрания съществуват, но имат ограничена власт. Питагор, който държи в града на царува ред и хармония, не обича нито олигархичното потисничество, нито хаоса на демагогията. Примирен с дорийското устройство на държавата, той все пак се опитва да въведе нов управителен орган. Идеята му е смела - над политическата власт да установи една научна власт, която има право на решаващ и съвещателен глас по жизнено-важните въпроси на държавата и играе ролята на върховен регулатор в нея. Съветът на хилядата избира Съвета на тристата, но само измежду членовете си, които са посветени в тайните. Порфирий разказва, че две хиляди граждани на Кротон се отказват от обичайния си живот и се обединяват да живеят и работят заедно с децата и жените си в общите си имоти. Питагор иска начело на държавата да стои едно научно правителство, поставено на висотата на египетското духовенство. Това, което той осъществява за малко, става мечта на всички посветени в тайните, които се занимават с политика. Целта им е да въведат принципа на посвещаването и на изпита за длъжностите в управлението на държавата и така да примирят изборния, т.е. демократичния, принцип с едно правителство на аристокрацията на ума и добродетелта. И така, Съветът на тристата образува един политически, научен и религиозен орден, чийто признат предводител е Питагор. Пред него се полага тържествена и страшна клетва за мълчание. Подобни съвети се създават в почти всички гръцки градове и имат силно политическо влияние. Питагорейският съюз иска да бъде начело на управлението в цяла Южна Италия. Той има клонове в Тарент, Хераклиум, Метапонт, Реджиум, Химера, Катана, Агрифенте, Сибарис, а според Аристоксен - и при етруските. Питагор има голямо влияние в тези големи и богати градове и човек не би могъл да си представи власт по-възвишена, по-либерална и умиротворителна. Навсякъде където се появява, той установява ред, справедливост и общо съгласие. Повикват го при един тиран на Сицилия и само с красноречието си Питагор го убеждава да се откаже от богатствата, придобити безчестно, как то и от властта, която е заграбил. Питагор превръща градовете в независими, като премахва подчинението помежду им. Толкова благотворни са неговите действия, че когато обикаля градовете, хората говорят: "Той идва не да поучава, а да лекува."

Колкото по-неуязвимо е върховното влияние на един велик ум и характер, магията на неговата душа и ум, толкова по-силна е завистта и омразата, които те предизвикват. Питагор властва вече четвърт век и вече наближава деветдесетгодишнината си, когато идва противодействието. Искрата възпламенява градът, който съперничи на Кротон. Там народът побеждава аристократите. Петстотин изгнаници искат убежище в Кротон, но Сибарис държи те да им бъдат върнати от страх да не разгневят враждебния град управниците на Кротон са готови да изпълнят искането, но се намесва Питагор и по негово настояване нещастниците не са предадени на техните врагове. В отговор обаче Сибарис обявява война на Кротон. Войската на кротонците, предвождана от ученика на Питагор, прочутия атлет Милон, нанася страшно поражение на сибаритите. Градът им е превзет, ограбен, разорен и сринат до основи. Невъзможно е да се допусне, че Питагор е одобрил подобни действия, защото те са несъвместими с принципите на всеки посветен в тайните. Но нито той, нито Милон съумяват да възпрат развихрените страсти на една победоносна войска, възбудена още повече поради старата омраза и несправедливото нападение.

Всяко отмъщение на човек или на цял народ води след себе си сблъсък на разбушувани страсти. Отмъщението на Кротон е страшно и последиците от него се прехвърлят върху Питагор и неговата школа. След превземането на Сибарис народът иска подялба на земите. Демократическата партия е недоволна от удовлетворяването на това искане и предлага смяна на държавното устройство, която премахва привилегиите на Съвета на хилядата и унищожава Съвета на тристата, като установява само една власт: всеобщото гласоподаване. Няма съмнение, че питагорейците, които участват в Съвета на хилядата, са против тази реформа, защото тя е несъвместима с техните принципи и подкопава основите на Питагоровото дело. Но тълпата вече не поддържа питагорейците - тайната и превъзходството винаги възбуждат омраза. Разразява се бясната ярост на демагогията, а неприязънта към самия Питагор укорява избухването.

Години преди това в школата идва някой си Цилон. При цялата си строгост в подбора на ученици Питагор отказва да го приеме заради буйния му и упорит характер. Затова Цилон става враг на Питагор. Когато общественото мнение постепенно се обръща против учителя, Цилон създава събрание от средите на народа. Той успява да привлече на своя страна народните водачи и подготвя метеж, който трябва да започне с прогонване на питагорейците. Веднъж пред възбуденото множество Цилон се изкачва на трибуната и чете откъси от тайната книга на Питагор "Свещената дума", като ги изопачава и променя. Някои оратори се опитват да защитят братята на мълчанаето, уважавани дори от животните, но думите им се посрещат със смях. Цилон няколко пъти взима думата и доказва, че религиозният катехизис на питагорейците е истинско покушение срещу свободата.

- Отгоре на това - говори Цилон – какъв е този учител, този псевдополубог, който изисква пълно подчинение от учениците си, по чиято заповед те всички викат: "Учителят каза!" Какъв е той, ако не тиран на Кротон, и то най-лошият от тираните, защото е таен! Какво свързва всички членове на питагорейския съюз в неразделна дружба, ако не омразата и презрението към народа! В устата им винаги са думите на Омир, че царят трябва да бъде пастир на своя народ. Значи за тях народът е само едно стадо. Да, самото съществува не на братството е постоянен заговор против правата на народа. Няма да има свобода в Кротон, докато то не бъде унищожено!

Един от членовете на народното събрание, обзет от чувство за известна справедливост, извиква:

- Нека бъде позволено на Питагор и питагорейците да се оправдаят, преди да бъде осъдени!

Но Цилон отговаря високомерно:

- Нима питагорейците не ви отнеха правото да обсъждате и да се намесвате в политическите решения? За що сега трябва да ги изслушваме? Те не ви питаха, когато ви отнеха правото да се произнасяте по съдебни те дела, затова и вие ги унищожете, без да ги изслушате!

Тези думи се посрещат с гръмки възгласи и духовете все повече се възбуждат. Една вечер, когато четирий сетимата главни членове на братството са в къщата на Милон, Цилон подстрекава множеството и то обгражда къщата. Питагорейците, сред които е и Питагор, запречват вратите, но разярената тълпа подпалва дома. Почти всички от първите ученици на Питагор, цветът на школата и самият учител загиват в пламъци те на пожара, а двама са убити от тълпата*/*Това е Версията иа Диоген Лаерций за смъртта на Питагор. Според Дикеарх, цитиран от Порфирий, учителят оцелява заедно с Архит и Лизид. После той броди от град в град и стига до Метапонт, където умира от глад в храма на музите. Жителите на Метапонт твърдят обаче, че са посрещнали добре мъдреца и той умрял спокойно там. Те показват на Цицерон къщата и гроба му. Забележително е, че дълго след смъртта на учителя градовете, в които той е бил най-преследван при демократичния преврат, си оспорват честта да са го приютили и спасили. Градовете в Таренския за лив спорят за останките на философа със същото ожесточение, с каквото йонийските градове обсебват славата да са родното място на Омир. За тези факти вж. Шенье. Питагор и питагорейската философия./. Оста ват живи само Архит Тарентски и Аизид.

Така умира този велик мъдрец, този божествен човек, който се опитва да приложи мъдростта си в общественото управление. Убийството на Питагор е сигналът за една демократична революция в Кротон и в Таренткия залив. Италийските градове прогонват учениците на Питагор, школата е разрушена, а възпитаниците се пръсват в Сицилия и Гърция, разкривайки учението на учителя. Лизид става учител на Епаминонд. След нови революции питагорейците успяват да се завърнат в Италия при условие да не създават политически органи. Братството продължава да свързва учениците - те се смятат за членове на едно семейство. Един от тях, изпаднал в крайна нищета, е приютен в някаква гостилница. Преди да умре, той изписва на вратата й някакви тайнствени знаци и казва на гостилничаря:

- Бъди спокоен, някой от моите братя ще плати дълга ми.

Година след това чужденец минава покрай вратата, вижда знаците и казва на гостилничаря:

- Аз съм питагореец. Един от моите братя е умрял тук. Кажи ми колко ти дължа за него?

Братството съществува двеста и петдесет години. А идеите и традиците на учителя живеят и до днес.

Възраждащото влияние на Питагор върху Гърция е много силно. То се упражнява тайно, но правилно в храмовете, които той е посетил. Ние го видяхме в Делфи да придава нова сила на прорицателската наука, да укрепва авторитета на жреците и с изкуството си да създава образцовата Пития. Благодарение на тази реформа, която възхищава сърцата на жреците и душите на посветените в тайните, Делфи се превръща в нравствен център на Гърция. Това става видно по време на персийските войни. Само трийсет години след смъртта на Питагор азиатският циклон, предсказан от самоския мъдрец, се разразява над бреговете на Ела да. В епичната борба на Европа против варварска Азия олицетворението на свободата и цивилизацията - Гърция - има подкрепата на науката и гения на Аполон. Патриотичният и религиозен дух на Аполон укротява зараждащото се съперничество между Спарта и Атина. Той вдъхновява Милтиад и Темистокъл. Въодушевлението е толкова голямо при Маратон, та атиняните дори вярват, че двама воини, изтъкани от светлина, се сражават в техните редове. Някои разпознават в тях Кастор и Полукс. Когато нашествието на Ксеркс, десет пъти по-силно и по-страшно от нахлуването на Дарий, преминава Термопилите и стига в Елада, делфийската Пития посочва пътя към спасението на атинските пратеници от висотата на триножника си и помага на Темистокъл да победи в битката при Саламин. Описанието на Херодот трепти от накъсаните й слова: "Напуснете домовете си и високите хълмове на кръглия град... Огънят и страшният Марс, седнал в сирийска колесница, ще сринат вашите кули... Храмовете се разтърсват, по стените им тече студена пот, а от сводовете им черна кръв... Напуснете моето прорицалище. Нека дървена стена бъде вашата не престъпна крепост. Бягайте!

О, божествени Саламин, колко гибелен ще бъдещ ти за децата на жената!* /*В езика на храмовете изразът син на жената обозначава нисшата степен на посвещаването в тайните. Жената представлява Природата. Над нея стоят синовете на мъжа, или посветените в тайните на Духа или Душата; синовете на Боговете, или посветените в тайните на космогоничните науки, и най-накрая синовете на Бога, или посветените в тайните на висшата наука. Пития нарича персите синове на жената, посочвайки с това характера на тяхна та религия. Приеман буквално, този израз е лишен от смисъл./

Според Есхил сражението започва с един призив, които прилича на пеан - химна в чест на Аполон: "След малко денят с белите си бързи коне пръсна над света блестящата си светлина. В този миг силен вик, подобен на свещена песен, еква в редиците на гърците и ехото на острова го повтаря с хиляди поразяващи гласове." Трябва ли да се учудваме, че елините, упоени от победата си в битката на Микале срещу Азия, избират за свой призив "Хеба" - богинята на вечната младост? Да, духът на Аполон подкрепя гърците в войни. Религиозният устрем извършва чудеса, пробужда живи и мъртви, освещава трофеите и позлатява гробовете. Всички храмове са ограбени и опустошени, но светилището в Делфи оцелява. Персите идват да унищожат светия град. Всички треперят. Но Богът на слънцето казва чрез гласа на великия жрец: "Аз сам ще се защитя!" По поръка на храма целият град опустява. Жителите му се скриват в пещерите на Парнас и само жреците остават пред храма заедно със свещената стража. Персите влизат в града, занемял като гробница, и само статуите ги гледат. Черен облак се вие в дъното на прохода. Разнасят се гръмотевици и поразяват нахлулите войски. Две грамадни скали се откъсват от върха на Парнас и смазват много перси */*"Още се вижда това в оградата на храма на Минерва", твърди Херодот, VIII, 39. Двеста години по-късно галското нашествие е отблъснато по същия начин. И тогава се разразява буря и гръмотевици падат върху галите; зе мята се разтърсва под краката им; те имат свръхестествени видения. Храмът на Аполон е спасен. Тези све дения всъщност доказват, че жреците на делфийския храм могат да си служат с електрическите явления с помощта на тайните сили, подобно на халдейските маги. По въпроса виж. А. Тиери. История на галите, I, 246./. В същото време от храма на Минерва се чуват викове и пламъци бликват от земята, под краката на нашествениците. Уплашени от тези чудеса, варварите отстъпват. Войската се разбягва ужасена. Богът сам се е защитил.

Но нима тези чудеса щяха да станат, нима щяха да съществуват тези победи, които човечеството смята за свои, ако трийсет години преди това не се бе появил Питагор в делфийското прорицалище, за да разпали отново свещения огън? Можем да се съмняваме в това.

Само още няколко думи за влиянието на учителя върху философията. Преди него съществуват, от една страна, физици, а, от друга - моралисти. Питагор обединява нравствеността, науката и религията в своето езотерично учение, което се опитахме да изясним чрез самото питагорейско посвещаване в тайните. Философът от Кротон не сътворява, а вдъхновено организира изначалните истини в науката. Ето защо избрах ме неговата система като най-добрата рамка за едно пълно изложение на тайното учение и на истинската теософия.

Онези, които заедно с нас са проследили мисълта на учителя, са разбрали, че в основата на това учение блести слънцето на Единната Истина. Нейните лъчи са разпръснати във философиите и религиите, но центърът им е в това учение. Какво е необходимо, за да съумеем да проникнем в него? Наблюденията и разсъжденията не са достатъчни. Необходимо е да можеш добре да съзерцаваш. Питагор е първостепенен мъдрец и посветен в тайните. Той притежава ключа на тайните науки и на духовния свят, тъй като черпи знанията и мъдростта си от първоизточника на Истината. И тъй като към тези висши способности на разумната си и вдъхновена душа той прибавя  внимателното  наблюдение  на видимата природа и вещата класификация на идеите с помощта на възвишения си разум, той е най-добре подготвеният, за да построи зданието на науката за космоса.

Всъщност това здание никога не е било разрушавано. Платон, който заема от Питагор цялата му метафизика, схваща напълно неговата мисъл, макар и да я излага по-неясно. Александрийската школа се заселва във високите етажи на зданието, а съвременната наука заема неговия първи етаж и укрепва основите му. Множество философски школи, мистични или религиозни секти населяват отделни части на зданието, но нито една философия не обхваща сградата в нейната цялост. Именно тази цялост се постарахме да открием тук в нейната пълна хармония и в единството й.