От долината на Фокида започват разкошните поляни, които се разстилат по бреговете на река Плейстос, а после пътят прорязва лъкатушещия проход между високите планини. При всяка крачка долината се стеснява и гледката става все по-величествена и усамотена. Най-после се стига до стръмни планини, увенчани с диви и скалисти върхове. Изведнъж в дъното на усойния планински проход се появява град Делфи - като орлово гнездо, кацнало върху скалите, заобиколено от пропасти. Над града се извисяват двата върха на Парнас. Отдалеч се вижда блясъкът на бронзовите паметници на Победата, медните коне, множеството златни статуи, подредени като героична гвардия от двете страни на свещения път и около храма на Аполон. Това е най-свещеното място на Гърция. Там изрича своите пророчества Пития, там се събира Амфиктионията, там всички елински народи са издигнали параклиси около храма, които съдържат съкровища от приношения. Много мъже, жени и деца, дошли отдалеч, се изкачват по свещения път, за да се поклонят пред Бога на Светлината. От незапомнени времена религията е осветила Делфи като място за поклонение на Бога. За светостта на града допринася местоположението му в центъра на Елада и високите скали, кои то са естествена защитна стена. Цялата местност въздейства на въображението, но най-голямата магия се крие в една пещера зад храма. Там от една пукнатина излизат студени пари, които според твърденията на местните живели предизвиквали вдъхновение и унес. Плутарх разказва, че в древността един овчар случайно седнал до тази пукнатина и после започнал да пророчества. Отначало го помислили за луд, но след като предсказанията му се сбъднали, всички му повярвали, а жреците посветили местността на Божеството.

Там пророчества Пития, седнала на триножник. Парите предизвикват конвулсии, странни припадъци и ясновидство. Есхил, на чиито твърдения трябва да се вярва, защото е син на жрец от Елевзина, а и самият той е посветен в тайните, казва в своите "Евмениди" чрез устата на Пития, че най-напред Делфи бил посветен на Земята, после на Темида и накрая на Аполон, слънчевия бог. В символичния език на храмовете всяко от тези имена обхваща дълги периоди от време. Но Делфи се прочува най-вече по времето, когато храмът е посветен на Аполон. Поетите твърдят, че щом Юпитер поискал да узнае къде е центърът на земята, пуснал един орел от изток и друг от запад - те се срещнали в Делфи. Откъде произтичат обаянието и неоспоримият авторитет на Аполон като най-добрия гръцки Бог, запазил и до наши дни своето необяснимо сияние?

По този въпрос историята мълчи. Ако питате ораторите, поетите, философите, те ще ви дадат само повърхностни обяснения. Истинският отговор остава тайна на храма. Нека се опитаме да проникнем в нея.

Според орфическото схващане Дионис и Аполон са две различни откровения на едно и също божество. Дионис представлява езотеричната истина, сърцевината на нещата, достъпна само за посветените в тайни те. Това учение се отнася до тайните на живота, миналите и бъдещите съществувания, отношенията между душата и тялото, между небето и земята. Аполон олицетворява същата истина, но приспособена към земния живот и обществения ред. Вдъхновител на поезията, на медицината и на законите, той е науката във формата на предсказанието; той е красотата в изкуството; той е мирът между народите в справедливостта; той е хармонията на душата и тялото в катарзиса. Накратко, за посветения в тайните Дионис означава божествения дух в неговата еволюция във вселената, а Аполон - проявата на този дух в земния човек. Жреците обясняват това на народа чрез една легенда. Те разказват, че по времето, когато живее Орфей, Бакх и Аполон спорели за триножника на Делфи. Бакх доброволно го отстъпил на брат си и се оттеглил на един от върховете на Парнас, където тиванските жени му се покланяли. В действителност двамата големи синове на Юпитер си поделят владичеството над света. Единият царува над задгробния живот, другият - над живите същества.

У Аполон ние намираме Словото на слънцето, Световното Слово, великия Поръчител, индийския Вишну, персийския Митра, египетския Хор. Но древните идеи на азиатския езотеризъм придобиват в мита за Аполон пластическо изящество и силен блясък, за да се вселят още по-дълбоко в съзнанието на човека като Божия стрела - "змейове с бели крила, които излитат от златния му лък", по думите на Есхил.

Аполон се ражда в Делос и всички богини приветстват появяването му. Той тича, грабва лъка и лирата. Вятърът гали къдриците на косите му. Колчанът със стрелите на рамото му подскача в ритъма на неговия бяг. Морето трепти и целият остров сияе, облян в блясък и злато. Това е и явлението на божествената свет лина, която приижда, за да създаде реда, блясъка и хармонията, чийто отблясък е поезията. Богът отива в Делфи и убива със стрелите си една чудовищна змия, която опустошава страната. Той дарява с хубав климат този край и основава храма. Така е представена победата на божествената светлина над тъмнината и злото. В древните религии змията е символ както на съдбовния кръг на живота, така и на произлизащото от него зло. Но от земния живот произхожда знанието. Аполон - убиецът на змията - е символ на посвещаването в тайните, защото пронизва природата с науката, покорява я чрез волята си, разбива омагьосания кръг на плътта и се издига в блясъка на духа, когато животинското у човека, разкъсано на парчета, се гърчи в пясъка. Ето защо Аполон е учител и господар на изкуплението, на пречистването на душата и на тялото. Опръскан с кръвта на чудовището, той сам заслужава изкуплението си и се пречиства, като се оттегля за осем години да живее под горчивите и спасителни лаври на Темпейската долина. Аполон, възпитателят на хората, обича да живее сред тях. Той с удоволствие обитава градовете, обича да бъде сред мъжествената младеж, сред борбите и състезанията по поезия и гимнастика, но само понякога ги посещава. През есента той се връща в родината си, далеч на север. Там във вечното зазоряване на пълното блаженство живеят светли и прозрачни души. Там са истинските му жреци и любимите му жрици. Аполон живее в пълно единение с тях и когато поиска да направи на хората някакъв царски подарък, той им завежда някоя от тези велики и сияйни души, като им позволява да се родят на земята и да насочват смъртните по правия път. Самият той се връща в Делфи всяка пролет, когато се пеят песните и химните. Той пристига в колесница, теглена от лебеди, но го виждат само посветените в тайните. Той се завръща в прорицалището, къде то Пития предава неговите предсказания, където го чуват мъдреците и поетите. Тогава славеите пеят, Касталският извор ромони и кипи със сребърните си струи, потоци от ослепителна светлина и чудесна небесна музика проникват в сърцата на хората и дори в самата природа.

В тази легенда за хипербореите се съдържа блестящата езотерична основа на мита за Аполон. Страната на хипербореите е страната на задгробния живот, тя е седмото небе на победоносните души, чийто звезден блясък осветява многоцветните небесни области. Самият Аполон олицетворява безплътната и разумна светлина и сърцето е само нейният физически образ. От нея произлиза всяка истина. Чудесните лебеди на неговата колесница са поетите, божествените гении, пратениците на великата му слънчева душа, които оставят след себе си трептения от светлина и музика. Хиперборейският Аполон олицетворява слънцето на небето и на земята, въплъщението на духовната красота в кръвта и плътта, притока на висшата небесна истина чрез вдъхновението и предсказанието. Но вече е време да повдигнем позлатената завеса на митовете и да влезем в самото прорицалище. Как се извършва предсказанието? Ще говорим за тайните на науката на Аполон и за самите тайни на Делфи.

В древността съществува дълбока връзка между предсказанието и слънчевите религии и именно тази връзка е златният ключ на всички тайни, наричани вълшебни или магически.

Още в самото зараждане на човешката цивилизация арийският човек започва да се покланя на слънцето и да го обожава като източник на топлина, светлина и живот. Но когато мисълта на мъдреците се издига от явлението към причината, те разбират, че отвъд тях има огън и зад видимата светлина съществува една разумна, разсъдителна светлина. Те уподобяват огъня с мъжкия принцип, с творческия дух, с разумната същност на вселената, а светлината - с женския принцип, с формиращата се душа, с пластическата същност. Това схващане датира от незапомнени времена. То съществува в най-древните митологии. Във ведийските химни то е Агни - световният огън, който прониква във всички неща. То разцъфтява в религията на Заратустра, чиято езотерична част е в обожаването на Митрас. Митрас е мъжкият огън, а Митра – женският. Заратустра твърди, че посредством живото Слово, небесната светлина, семето на Оромазд, Вечният издава принципа на материалната светлина и на материалния огън. За посветения в тайните от храма на Митрас слънцето е само груб отблясък на тази светлина. В тъмната пещера, по чийто свод са нарисувани звезди, посветеният призовава слънцето на благодатта, на милосърдието, огъня на любовта, победителя на зло то, помирителя на Оромазд и Ариман, очистителя и поръчителя, който живее в светите пророци. В подземията и гробниците на Египет посветените в тайните търсят същото това слънце под името Озирис. Кога то Хермес пожелава да съзерцава произхода, началото на нещата, той най-напред се потапя в ефирните вълни на една приятна светлина, където се движат всички живи форми. После, потънал в тъмнината на плътната материя, той чува глас и го разпознава като гласа на светлината. В същото време от дълбините избликва огън и веднага след това хаосът влиза в известен порядък и се осветява. В египетската "Книга на мъртвите" душите трудно се движат в тази светлина с лод- ката на Изида. Мойсей напълно възприема това учение в Битие. Елохим казва: "Да бъде светлина и стана светлина." Така че тази светлина е изначална, тя съществува преди светлината на слънцето и на звездите. Това означава, че в подреждането на принципите и космогонията светлината на разума предшества материалната. Гърците, толкова склонни към очовечаване и образност при излагането дори на най-абстрактните идеи, споделят същия възглед с мита за хиперборейския Аполон.

Така, посредством вътрешното съзерцание на Вселената чрез душата и разума, човешкият дух успява да открие съществуването на една разумна светлина, на един неведом елемент, който посредничи между материята и духа. Лесно би било да се докаже, че съвременните физици неусетно се доближават до същото заключение, макар и по противоположен път, т. е. както изследват материята и се убеждават в невъзможността да я обяснят чрез самата нея. През XVI век Парацелз изучава химичния състав и преобразованията на материята и стига до извода, че съществува един таен световен деятел, с чиято помощ се осъществяват химичните процеси. Физиците от XVII и XVIII век, които схващат вселената като машина, приемат небето като хаос. Когато обаче признават, че светлината не произхожда от нещо материално,  а представлява трептене на някакъв неведом елемент, те са принудени да допуснат, че вселената е изпълнена с фина и лека течност, която прониква във всички тела, през която минават вълните на топлината и светлината. Така те се връщат към идеите на гръцката физика и теософия. Нютон, който прекарва целия си живот в изучава не на движенията на небесните тела, отива още по-далече. Той нарича този ефир sensorium Dei, мозък на Бога, т. е. орган, чрез който божествената мисъл действа както в безкрайно голямото, така и в безкрайно малкото. С тази своя идея, която му трябва, за да обясни въртенето на планетите и звездите, той навлиза в езотеричната философия. Ефирът, който Нютон намира в пространството, Парацелз пък открива на дъното на своите колби и го нарича астрална светлина. Неведомата, но вездесъща течност, която прониква във всичко, този лек и фин, но необходим деятел, тази невидима светлина е призната и от един немски физик след поредица от опити. Райхенбах забелязва, че хора с по-чувствителна нервна система, поставени в съвършено тъмна стая, виждат в двата края на намагнетизирано желязо силни лъчи с червена, жълта и синя светлина. Тези лъчи понякога трептят във вълнообразно движение. Той продължава опитите си и с други тела, най-вече с кристали. Около всички тези тела някои хора виждат светли пари, около главите на хора те виждат бели лъчи, а около пръстите им - малки пламъци. В първата фаза на хипнотичния си сън някои хора виждат хипнотизаторите си обкръжени от същата светлина. Чистата астрална светлина се появява само във висшия унес, но тя се поляризира във всички тела и има значение за електричеството, земния и животинския магнетизъм*/*Райхенбах нарича тази течност один. Неговата книга е преведена на английски език от Грегъри: Researches on magnetismelectricityheatlight,cristallisation and chemical attraction, Лондон, 1850./.. Интересното в опитите на Райхенбах е, че той докосва границите на преминаването от физическо в астрално видение, което може да води към духовно видение. Тези опити дават възможност да се виждат и безкрайните оттенъци на неведомата материя. По този начин нищо не ни пречи да я схващаме като толкова течна, лека и всепроникваща, че да я считаме до известна степен хомогенна с духа и служеща за негово облекло.

Видяхме, че съвременната физика е принудена да признае съществуването на един световен и неведом деятел, за да обясни света, че дори е констатирала присъствието му и така, без да знае, е възприела идеите на древните теософи. Нека сега се опитаме да определим естеството и функцията на космичната течност според езотеричната философия на всички времена. Защото по този главен принцип на космогонията Заратустра се обединява с Хераклит, Питагор със св. Павел и кабалистите с Парацелз. Навсякъде царува тази Кибела-Майя, Великата душа на света, трептящата и пластична субстанция, с която си служи по своя воля дъхът на Духа-Създател. Нейните ефирни океани служат за спойка между всички светове. Тя е великата посредница между видимото и невидимото, между духа и материята, между вътрешността и външността на вселената. Сгъстена в огромни маси в атмосферата, под влиянието на слънцето тя се разразява като гръмотевица. Пропита в земята, тя обикаля в нея във вид на магнитни токове. Проникнала в нервната система на животните, тя налага волята си на тялото им, усещанията си - на мозъка им. Нещо повече: тази фина течност образува живи организми, прилични на материалните тела. Защото тя служи за вещество на астралното тяло на душата, дреха от светлина, която духът сам си изтъкава. Тази течност се преобразява, разрежда се или се сгъстява според душите, които облича, според световете, които образува. Тя не само въплътява духа и одухотворява материята, но и отразява в себе си предметите, човешката воля и мисъл в едно вечно видение. Силата и трайността на тези изображения са право пропоционални на интензивността на волята, която ги произвежда. И наистина, не съществува друг начин за обясняване на внушението и на телепатията освен чрез този принцип на магията, констатиран и признат сега от науката*/*По въпроса вж. Бюлетина на психолого-физиологическото дружество, председателствано от Шарко, 1885, и особено из следването на Ошорович De la suggestion mentale, 1887./. И така, миналото на световете трепти в звездната светлина като неопределени и смътни изображения и бъдещето се помества там с живите души, които съдбата неизбежно принуждава да слязат и да се въплътят. Ето смисъла на булото на Изида и на мантията на Кибела, в които са изтъкани всички същества.

Сега се вижда, че теософското учение за астралната светлина е идентично с тайното учение за слънчевото слово в религиите на Изтока и Гърция. Вижда се също как това учение се свързва с учението за предсказанието. Астралната светлина се открива там като световен медиум на феномените, на виденията и на унеса и ги обяснява. Тя е едновременно проводникът на мисълта и живото огледало, в което душата съзерцава изображенията на материалния и духовния свят. Когато духът на ясновидеца се пренася в този елемент, той напуска материалния свят. Променят се мерките за време и за пространство. Той участва във вездесъщността на тази световна течност. Тъмната материя става неясна за него и душата, след като се отдели от тялото и след като се изкачи в собствената си светлина, съумява в унеса си да проникне в духовния свят, да вижда душите, облечени в ефирните им тела, и да общува с тях. Всички древни посветени в тайните имат ясно понятие за това ясновидство, за това пряко виждане на духа. Есхил също свидетелства за то ва, когато кара сянката на Клитемнестра да каже: "Твоят дух може да вижда; когато човек спи, духът му има по-проницателни очи; посред бял ден смъртните не могат да обглеждат голямо пространството с очи те си."

Нека добавим, че тази теория за ясновидството и за унеса е в съгласие с многобройните научни експерименти на съвременните учени с различни типове екстрасенси. В светлината на тези съвременни факти ще се опитаме да характеризираме накратко някои психични състояния - от ясновидството до каталептичния унес.

Много неоспорими факти свидетелстват, че състоянието на ясновидство се различава както от сънуването, така и от будното състояние. Умствените способности на ясновидеца силно се увеличават. Паметта му става силна,въображението - по-живо, умът му - по-буден. И най-важ- ното, у него оживява едно ново душевно чувство. Той не само приема мислите на хипнотизатора, както е при простото внушение, но и чете мислите на присъстващите, вижда през стени, прониква от разстояние няколко километра в места, където никога не е бил, в интимния живот на хора, които не познава. Очите му са затворени, но духът му вижда по-далеч и по-добре от отворените му очи и той пътува свободно из пространството. С една дума, ако ясновидството е анормално състояние от гледна точка на тялото, то от гледна точка на духа то е нормално и висше състояние. Защото съзнанието на ясновидеца е по-дълбоко, обхватът на зрението му - по-обширен. Неговото аз е същото, но то лети високо, където погледът му, освободен от грубото тяло, обгръща широки хоризонти*/*Шелинг признава голямото значение на сомнамбулизма при изясняване въпроса за безсмъртието на душата. Той отбелязва, че в съня на сомнамбула става възвисяване и относително освобождаване на душата от тялото - освобождаване, което е невъзможно при нормално състояние. Всичко свидетелства за висшето съзнание на сомнамбула, чието същество съединява минало, настояще и бъдеще. "Ако това е възможно в земния живот - се пита Шелинг, - тогава не е вярно, че нашата духовна личност, която ни придружава в смъртта, още сега се намира в нас, че тя не се ражда, освобождава и проявява, когато ве че не е свързана с външния свят чрез чувствата? Така че състоянието след смъртта е по-реално, отколкото в течение на земния живот. Защото в този живот случайността ни кара да се намесваме във всичко и парализира в нас най-същественото." Шелинг нарича всичко това просто ясновидство. Духът, освободен от всичко случайно в този живот, става по-жив и по-силен: злият става по-зъл, добрият - по-добър.

По-Късно Шарл де Прел подкрепя същата теза с много факти и наблюдения в изследването си Philosofia der Mystic,1888: "Съзнанието за своето Аз не изчерпва обекта си. Душата и съзнанието не са еднакви понятия. Те не се покриват, защото не разполагат с едно и също пространство. Сферата на душата е много по-голяма от сферата иа съзнанието. Така че в нас съществува едно скрито Аз. Това скрито Аз, което се проявява при сънуването, е истинското, надземното и тайно Аз, което е съществувало преди нашето земно Аз ,свързано с тялото. Земното Аз подлежи на умиране; небесното и тайно Аз е безсмъртно. Ето защото св. Павел е казал: "От тая земя отиваме в небето."/. За отбелязване е фактът, че някои жени под въздействие то на гласа на хипнотизатора се чувстват облени в светлина, която става все по-ярка, докато пробуждане то си възприемат като мъчително връщане в тъмнината.

Внушението, телепатията, виждането от разстояние са факти, които доказват независимото съществуване на душата в ясновидството има безкрайно разнообразие от състояния. При постепенното издигане явленията стават по-резки и необикновени. Нека изброим само основните степени. Ретроспекцията е виждане на минали събития, запазени в астралната светлина и съживени от съчувствието на ясновидеца. Самото предсказване е виждане на бъдещи събития или чрез съзерцание на мисълта на живите, която съдържа в зародиш бъдещите действия, или чрез тайнствено общуване с по-висшите духове, които представят образ но бъдещето пред душата на ясновидеца. Накрая унесът се определя като виждане на духовния свят, където добри или зли духове се явяват пред ясновидеца в човешки образ и общуват с него. Душата всъщност се пренася извън тялото, което се вцепенява в каталепсия, близка до смъртта. Според разказите на ясновидци нищо не може да изрази красотата и блясъка на тези видения, нито усещането за прекрасно сливане с божествената същност сред светлина и музика. Човек би могъл да се усъмни в реалността на тези видения ,но трябва да уточним, че ако в средната степен на ясновидство душата вижда точно отдалечени места и образи на отсъстващи хора, то е логично да се допусне, че същата душа в състоянието на висш екстаз може да вижда по-висшите и безплътни реалности.

Според нас задача на бъдещето ще бъде да реабилитира тайните  способности  на човешката душа в тяхната социална функция, като ги реорганизира под контрола на науката и върху основата на една наистина световна религия, открита за всички истини. Тогава науката, възродена от истинската вяра и от духа на милосърдието, ще стигне с отворени очи до онези сфери, в които спекулативната философия броди със завързани очи и пипнешком. Да, науката ще стане зряща, когато се обогати със съзнанието и любовта на човечеството. И може би през "Вратата на сънищата", както казва Омир, божествената Психея, прогонена от нашата цивилизация и плачеща мълчаливо под булото си, отново ще се изкачи на своите олтари.

Явленията на ясновидство, наблюдавани във всичките им фази от учените и лекарите на XIX в., хвърлят нова светлина върху ролята на предсказанието в древността и върху множество феномени, на пръв поглед свръхестествени, с които са изпълнени летописите на всички народи. Няма съмнение, че е необходимо да се имат предвид митологиите и историята, халюцинациите и истинските видения. Съвременната експериментална психология ни учи да не отхвърляме масово факти, които са допустими за човешката природа, и да ги изучаваме от гледна точка на познатите закони. Ако ясновидството е способност на душата, не ни е позволено да поместваме  пророците,  оракулите  и сомнамбулите в областта на суеверието.

Предсказването е могло да бъде познато и практикувано в древните храмове по определени принципи и със социална и религиозна цел. Сравнителното изучаване на религиите и на езотеричните традиции показва, че тези принципи са идентични навсякъде. Онова, което дискредитира изкуството на предсказанието, е обстоятелството, че изопачаването му става причина за големи злоупотреби, а освен това проявите му са във възможностите само на хора с изключително величие и чистота.

Предсказването в Делфи се основава на принципите, които изложихме, а и вътрешната организация на храма отговаря на тези принципи. Както в големите храмове на Египет, тази организация се състои от наука и от изкуство. Изкуство е проникването в отдалеченото, в миналото и в бъдещето чрез ясновидството и пророческия унес, наука е пресмятането на бъдещето по законите на световната еволюция. Изкуството и науката взаимно се контролират. Тук няма да говорим за науката, наричана от древните генеатоалогия, в сравнение с която средновековната астрология е само сбор от ненапълно разбирани откъслеци. Тази наука винаги е поставяла много проблеми в приложението й. Само първокласни умове умеят да си служат с нея. Питагор я изучава в Египет, но в Гърция тя си служи с по-непълни и неточни данни. Затова пък ясновидството и пророчеството осезателно се развиват.

Известно е, че ясновидството и предсказването се извършват в Делфи от млади и възрастни жени, наричани Питии, които са ясновидки. Жреците тълкуват, превеждат техните често много заплетени предсказа ния според степента на собствените си познания. Съвременните историци виждат в делфийското прорицалище само шарлатанство, което използва суеверието на народа. Но цялата философия на древността признава пророческата сила на Делфи, в нейна полза говорят и някои факти, съобщени от Херодот, за Крез и за битката при Саламин. Няма съмнение, че това изкуство има свое начало, разцвет и упадък. Намесват се шарлатанството и подкупничеството - за доказателство ще споменем цар Клеомен, който подкупва главната жрица на Делфи, за да свали Демарат от престола. Плутарх написва трактат за изчезването на оракулството - неговото израждане се преживява като нещастие от цялото древно общество. В предишната епоха  гадателството  се практикува с религиозна искреност и с научна задълбоченост, които го издигат в очите на света. На фасадата на храма стои надписът "Познай себе си", а над вратите му - "Онзи, чиито ръце не са чисти, да не приближава храма". На посетителите на храма винаги се казва, че земните страсти, лъжата и лицемерието не трябва да прекрачват прага на светилището и че в него царува божествената истина.

Питагор идва в Делфи, след като е посетил всички храмове на Гърция. Той е живял при Епименид в светилището на юдейския Юпитер, присъствал е на Олимпийските игри, посетил е храма на Елевзина, къде то великият жрец му е отстъпил мястото си.

Навсякъде е посрещан като учител. Очакват го и в Делфи. Там гадателското изкуство е в упадък и Питагор иска да му възвърне първоначалната дълбочина, сила и обаяние. Той идва не толкова за да се посъветва с Аполон, колкото да просвети тълкувателите на неговата воля, да разпали ентусиазма им и да пробуди тяхната енергия. Да въздейства на тях означава да въздейства на душата на Гърция и да подготви нейното бъдеще.

За щастие в храма той намира едно чудесно средство за това, очевидно приготвено от Провидението.

Младата Теоклея принадлежи на школата на Аполоновите жрици. Тя произхожда от семейство на жреци по наследство. Силните впечатления от светилището, религиозните обреди, песните, празниците на хиперборейския Аполон влияят върху душата й от ранно детство. Тя е една от девойките, които имат вродено отвращение към всичко, което привлича обикновените девойки. Тя не обича Церера и се страхува от Венера. Тежката земна атмосфера я притеснява, а физическата любов й изглежда като насилие над душата, ка то разкъсване на непокътнатото й девствено същество. Затова пък тя има изострени сетива за тайнствени те токове и за астралните влияния. Когато луната наднича в мрачните гъсталаци на Касталия, Теоклея съзира там бели видения. Чува странни гласове. Когато гледа първите лъчи на изгряващото слънце, тя из пада в унес и чува песните на невидими хорове. Теоклея обаче не разбира суеверията и идолопоклонството на народа. Тя е равнодушна към статуите и жертвоприношенията на животни я отвращават. Теоклея не разказва на никого за виденията, които навестяват съня й. С инстинкта си на ясновидка тя чувства, че жреците на Аполон не обладават висшата светлина, от която тя се нуждае. Те обаче са я забелязали и искат тя да стане Пития. Тя усеща, че я привлича по-възвишен свят, но не притежава ключа, за да проникне в него. Кои са боговете, които я карат да потръпва? Тя иска да узнае това; преди да им посвети живота си. Великите души искат да виждат ясно всичко дори когато се доверяват на божествените сили.

Дълбок трепет, тайнствено предчувствие обхваща душата на Теоклея, когато вижда за първи път Питагор и когато чува цветистите му думи да ехтят между колоните на Аполоновото светилище. Тя разбира, че това е предопределеният, когото е очаквала, тя познава своя учител. Теоклея винаги е искала да знае - и ето, чрез него тя ще узнае всичко, той ще прояви онзи вътрешен свят, който тя носи в себе си. И Питагор трябва да познае с проницателния си уверен поглед тази будна, трепетна и търсеща душа, за да я направи тълкувателка на своята мисъл в храма, за да всели в светилището новия дух. От пръв поглед, от първата дума невидима верига свързва мъдреца от Самос с младата жрица, която го слуша мълчаливо, поглъщайки думите му с големите си внимателни очи. Поетът и лирата се познават по дълбокия общ трепет, който ги обхваща. Така Питагор и Теоклея се разпознават.

Още при изгрев-слънце Питагор дълго разговаря с жреците на Аполон, наричани светци и пророци. Той чака оттук нататък и младата жрица да присъства на разговорите, за да може той да я посвети в тайната си наука и да я подготви за ролята й. Теоклея всеки ден слуша поученията на учителя в светилището. Питагор е в най-силната си възраст. Той носи бялата си дреха заметната по египетски маниер и пурпурна панделка опасва широкото му чело. Когато говори, сериозните му кротки очи гледат събеседника и го обливат с топла светлина. Тогава въздухът около него изглежда по-плътен.

Разговорите на самоския мъдрец с най-висшите гръцки духовници са изключително важни. Те се отнасят не само до гадателството и вдъхновението, но и до бъдещето на Гърция, до съдбата на целия свят. Негови те знания и могъществото, придобито в храмовете на Мемфис и Вавилон, му създават много голям авторитет. Той има правото да говори като учител и ръководител на вдъхновителите на Гърция и извършва мисията си с ентусиазъм и с красноречието на величавия си дух. Той им разказва за младостта си, за борбите, за египетското посвещаване в тайните. Говори им за Египет, стар колкото света, неизменен като покрита с йероглифи мумия в дъното на пирамидите, но обладаващ в гроба си тайната на народите, на езиците и на религиите. Той разкрива пред тях тайните на земната и небесната велика Изида, майката на Боговете и на хората. Той е преминал всички изпитания и им дава възможност да проникнат заедно с него в светлината на Озирис. После идва ред на Вавилон, на халдейските маги, на техните тайнствени науки, на онези грамадни и тъмни храмове, където те призовават живия огън, в който се движат демоните и Боговете.

При думите на Питагор Теоклея изпитва замайващ трепет. Всичко, което той казва, се запечатва с огнени букви в нейния ум. То и изглежда едновременно учудващо и съвсем познато. Когато учи, тя сякаш само си спомня. Думите на учителя и позволяват да прелиства страниците на вселената като книга. Тя вече вижда не Боговете в техния човешки образ, а самата им същност, която създава нещата и духовете. Теоклея се носи из пространствата и ту се издига, ту слиза заедно с тях. Понякога тя вече не усеща границите на тяло то си и се носи в безкрайността. Така нейното въображение постепенно прониква в невидимия свят чрез следите, които намира в собствената си душа и които й шепнат, че тя е истинската и единствена реалност. Девойката чувства, че вътрешните й очи скоро ще се отворят, за да виждат невидимия свят. От тези виси ни учителят внезапно я връща на земята, като й разказва за нещастията на Египет. След като разкрива величието на египетската наука, той описва ужасите на персийското нашествие, рисува жестокостите на Камбиз, ограбените храмове, изгорените им свещени книги, избитите или прогонени жреци на Озирис. Питагор говори за чудовищния персийски деспотизъм, събрал в желязната си ръка цялото азиатско варварство, за скитащите полудиви племена от Централна Азия и Индия, готови при пръв удобен повод да се на хвърлят върху Европа.

Да, този мощен циклон ще се разрази над Гърция като гръмотевица от струпани буреносни облаци. А дали разпокъсаната Гърция е готова да се противопостави на този страшен гръм? Тя не се съмнява в неотменимостта на съдбата. Народите не могат да избегнат участта си и ако не са постоянно нащрек, Боговете ускоряват изпълнението на тази съдба. Нима мъдрият народ на Хермес -Египет - не бе рухнал след голямото си благоденствие в течение на цели шест хиляди години? Уви, красивата Гърция ще изчезне още по-скоро! Ще настане време, когато слънчевият Бог ще напусне този храм, когато варварите ще го разорят и овчари ще пасат стадата си сред развалините на Делфи.

Страх сковава тялото на Теоклея при тези зловещи пророчества. Тя се отпуска на земята и обгръща с ръце основата на една колона. С неподвижни очи, погълната от мисли, тя прилича на духа на скръбта, плачещ над гроба на Гърция.

- Но - продължава Питагор - това са тайни, които трябва да останат в дъното на храмовете. Посветеният в тайните привлича или отблъсква смъртта по своя воля. Посветените в тайните с волите си образуват магическа верига, с която продължават живота на народите. От вас зависи дали ще отложите настъпването на съдбовния час, от вас зависи дали Гърция ще заблести, от вас зависи дали ще засияе в нея светлината на Аполон. Народите са такива, каквито ги правят техните Богове, но Боговете се явяват само пред онези, които ги призоват. Какво представлява Аполон? Той е Словото на единствения Бог, което Вечно се проявява в света. Истината е душата на Бога, а неговото тяло е светлината. Само мъдреците, ясновидците и пророците виждат тази светлина. Другите хора виждат само сянката й. Славните духове, които ние наричаме хе рои или полубогове, живеят в тази светлина, като създават легиони и завземат необятни области. Това е истинското тяло на Аполон, тялото на слънцето за посветения в тайните, и без неговите лъчи нищо вели ко не става на земята. Както магнитът привлича желязото, така и ние привличаме божественото вдъхновение с мислите си, с молитвите си, с делата си. От вас зависи да предадете на Гърция словото на Аполон, за да заблести тя с безсмъртна светлина!

С такива думи Питагор успява да вдъхне у жреците на Делфи съзнанието за мисията им. Теоклея винаги слуша учителя с мълчалива и съсредоточена всеотдайност. Под влиянието на мисълта и волята на Питагор тя бързо се преобразява. Учудените старци виждат как понякога тя разплита черната си коса и я разтърсва, сякаш е запалена. Големите й очи вече като че съзерцават слънчевите и планетните духове, които описват блестящи кръгове и сияят в светлина.

Един ден тя изпада в дълбок и пророчески сън. Петимата пророци са около нея, но тя не чувства нито гласовете, нито докосванията им. Питагор също се приближава към нея и казва:

- Стани и иди там, където те изпраща моята мисъл. Защото сега ти си Пития!

При гласа на учителя тръпки побиват цялото й тяло и тя става след продължителни гърчове. Очите и са затворени, но тя вижда с вътрешните си очи.

- Къде си? - пита Питагор.

- Изкачвам се..., постоянно се изкачвам.

- И сега ли?

- Сега плувам в светлината на Орфей.

- Какво виждаш в бъдещето?

- Големи войни... хора от жълта мед... бели победи... Аполон се завръща, за да обитава в светилищата си, и аз ще бъда неговият глас!. -Но ти, неговият пратеник, уви, ще ме напуснеш... и ще занесеш светлината му в Италия.

Ясновидката дълго говори със затворени очи и с красивия си глас. После изведнъж извиква и пада като мъртва.

Така Питагор прелива чистата си наука в сърцето на Теоклея и я настройва като лира за диханието на Боговете. Изпълнена с вдъхновение свише, тя вече става светилник и за самия него. Благодарение на Теоклея той може да узнае собствената си участ, да проникне в бъдещето, доколкото, е възможно и да се запъти към безкрайните пространства на невидимото. Неговите поучения, изпълнени с трепетни истини, възхищават жреците, пробуждат тяхното желание за борба и укрепват вярата им. Сега храмът има една вдъхновена Пития и един жрец, и двамата посветени в тайните на божествената наука и изкуство. Делфи отново може да стане център на живота.

Питагор остава в храма цяла година. И след като поучава и посвещава жреците във всички тайни на своето учение, след като подготвя Теоклея за нейната мисия, той заминава за Велика Гърция.